Сага за Форсайтови

След вечеря тоя ден замайването му с повтори, макар да не загуби съзнание. Не позвъни, защото всички щяха да се разтревожат и отиването му в града на другия ден още повече ще се хвърли на очи. Когато човек остарее, всички се наговарят да ограничат свободата му, и то защо? За да го държат още малко жив. Но той не искаше живот на такава цена. Само Балтазар видя самотното му съвземане от тая слабост; погледна как господарят му отиде до бюфета да си налее бренди, вместо да му даде бисквита. Когато почувства най-после, че може да се завлече до стълбите, Джолиън старши тръгна за спалнята. И, при все че на сутринта все още се олюляваше, мисълта за предстоящата вечер го поддържаше и крепеше. Такова удоволствие беше да я покани на хубава вечеря… (подозираше, че тя не си дояжда, когато се храни сама) и да гледа в операта как очите й светват, как устните неволно се усмихват. Тя нямаше много развлечения, а днес той можеше да й поднесе за последен път този дар. Но когато взимаше пътната си чанта, усети, че би предпочел да не му предстои умората да се облича за вечеря, нито изпитанието да й съобщи за връщането на Джун.

Тази вечер даваха „Кармен“ и той съобщи новината в последния антракт, отлагайки я подсъзнателно до последния миг. Тя я посрещна спокойно, защото игривата музика прозвуча веднага и трябваше да замълчат. Лицето й прие отново своята маска, зад която ставаха толкова неща, които той не можеше да види! Трябваше й време, разбира се, да обмисли всичко! Нямаше защо да я притеснява; тя ще дойде утре следобед за урока, ще я види тогава, след като е посвикнала с мисълта. Във файтона й говореше само за Кармен; виждал бе по-добри едно време, но и тази не беше лоша. Когато се ръкуваха за лека нощ, тя се наведе бързо и го целуна по челото.

— Сбогом, мили чичо Джолиън, толкова добър бяхте към мене.

— До утре, значи — каза той. — Лека нощ и приятни сънища.

— Приятни сънища — повтори тихо тя. А през прозорчето на отминаващия файтон той зърна лицето й, обърнато към него, и лекото махане на протегнатата отвън ръка.

Тръгна да търси полека стаята си. Никога не му даваха една и съща и той не можеше да свикне с тия „модни“ спални с нови мебели и сивозеленикави килими, изпъстрени с алени рози. Беше възбуден, а проклетата „Хабанера1“ продължаваше да звучи в главата му. Никога не бе смогнал да разбере френските й думи, но знаеше смисъла им, ако изобщо имаше някакъв смисъл в тая дива неразбираема циганска история. Да, в живота има нещо, което разстройва всички планове и намерения… и кара мъжете и жените да играят, както им свирят. Той лежеше, втренчил хлътналите си очи в тъмнината, дето властвуваше тая неразбираема сила. Мислиш, че си господар на живота си, а той се изплъзва зад теб, сграбчва те за врата, навежда те ту на едната, ту на другата страна и накрая непременно ще те удуши! Никак не е чудно да постъпва така и със звездите — сблъсква ги една с друга, после ги захвърля на разни страни; не му омръзва да си играе така. Пет милиона души в огромния глупав град, всички във властта на тази жизнена сила, подскачаха като грахови зърна върху дъска, по която сте ударили вестник. Да — а! Но той няма да подскача още дълго… ще си почине в дълбокия, вечен сън!

Колко горещо беше тук… и колко шумно! Челото му гореше; тя го бе целунала точно там, дето бяха грижите; точно там — сякаш им знаеше мястото и искаше да ги отнесе с целувката си. Но вместо да ги отнесат, устните й оставиха само една мъчителна тревога. Тя не бе му говорила никога с такъв глас, не бе помахвала с ръка, не бе се обръщала да го погледне още веднъж на тръгване. Той стана и дръпна завесата; стаята му гледаше към реката. Нямаше прохлада, но гледката на широката, течаща, спокойна, вечна река го успокои. „Най-важното — помисли той — е да не досаждам никому. Ще мисля за малката и ще заспя.“ Но много време мина, преди горещината и тропотът в лондонската нощ да заглъхнат за кратко в лятната сутрин. И Джолиън старши почти не спа.