Сага за Форсайтови

Но придвижването по коридора беше трудно. Какви килими постилаха из тия модерни заведения. Толкова дебели — нозете ти потъват в тях на всяка стъпка! В асансьора забеляза колко загрижена изглеждаше тя и й каза с една забележимо намигване:

— Чудесен домакин!

Когато асансьорът спря, трябваше да се улови здраво за пейката, за да й попречи да се изплъзне под него; но след супата и шампанското се усети много по-добре и започна да изпитва удоволствие от това неразположение, пробудило такава загриженост в държанието й.

— Бих желал да имам дъщеря като вас — каза неочаквано той; после, забелязал усмивката в погледа й, продължи: — Не бива да се погребвате в миналото на вашата възраст, ще имате достатъчно време за това, когато стигнете моите години. Роклята ви е много хубава… в чудесен стил.

— Сама я ших.

О! Жена, която може да ушие сама такава хубава рокля, не е загубила интерес към живота.

— Радвайте се, докато е време — каза той; — и изпийте тази чаша. Искам да видя малко руменина на бузите ви. Не трябва да пропиляваме живота си; не бива. Тази вечер ще чуем новата Маргарита; дано не е дебела. А Мефисто… не мога да си представя нещо по-ужасно от това, да видя някой дебел артист в ролята на дявола.

Но не отидоха на опера, защото, когато ставаше от трапезата, отново му се зави свят и Айрин настоя да си почине и да си легне рано. Щом се разделиха пред входа на хотела, след като плати на кочияша, за да я отведе до Челси, Джолиън старши седна отново за миг, още веднъж да си припомни думите й: „Толкова сте мил към мене, чичо Джолиън.“ Та кой не би бил! Искаше му се да остане още един ден и да я заведе в Зоологическата градина, но два дни скитане с него би я отегчило до смърт. Не, ще трябва да чака до следния неделен ден; тя обеща да дойде тогава. Ще уредят въпроса с уроците за Холи, макар и само за един месец. Оная мамзел Бос няма да е доволна, но ще трябва да се примири. И като стисна до гърдите си вехтия сгъваем цилиндър, тръгна с асансьора.

На другата сутрин взе кола за гара Ватерло, като се бореше с желанието да каже: „Отведете ме в Челси.“ Но той имаше непоколебим усет за мярка. Освен това се чувстваше още слаб и не желаеше да се изложи вън от къщи на нов припадък като снощния. Пък и Холи го чакаше — и него, и това, което носеше в чантата си. Не че любимката му проявяваше користна любов… тя беше въплъщение на нежност и обич; и изведнъж, с горчивия цинизъм на старостта, той се запита дали Айрин не дружеше с него именно от користна любов. Не, и тя не беше от тоя вид. Нямаше, горката, никакъв усет да подреди живота си, никакъв усет за собственост! Освен това той не бе споменавал пред никого за допълнението към завещанието си, нито щеше да спомене… доста е на всеки ден доброто му.93

В каретата, която го посрещна на гарата, Холи правеше усилие да удържа Балтазар и техните ласки превърнаха в тържество завръщането у дома. През целия прекрасен топъл ден и почти през целия следващ той почиваше на сянка, доволен и спокоен, а закъснялото лятно слънце позлатяваше моравите и цветята. Но на самотната вечеря в четвъртък започна да брои часовете: още шейсет и пет, докато дойде време да я посрещне пак в горичката, да тръгне редом с нея из поляните. Смяташе да се посъветва с лекаря за припадъка, но тоя приятел сигурно щеше да му наложи почивка, никакви вълнения и така нататък; а той не искаше да го спъват, да му приказват за болест… ако я имаше; не искаше да слуша такива неща тъкмо сега, при това ново чувство. Погрижи се да не спомене нищо в писмото до сина си: веднага щяха да се върнат! Но не се замисли дали това премълчаване се дължеше на желанието да не смущава техните удоволствия или своите собствени.

Вечерта, позадрямал в кабинета, след като бе допушил пурата си, дочу изведнъж шумолене на рокля и усети лъх от виолетки. Отвори очи и я видя до камината в сивата рокля да протяга ръце. Странно беше това, че — макар да не държаха нищо — тия ръце сякаш обвиваха нечия шия. Главата й беше отметната назад, с отворени устни и затворени очи. Тя изчезна изведнъж и на мястото й останаха само камината и бронзовите статуи по нея. А докато тя беше там, те не се виждаха — виждаше се само камината и стената. Разстроен и смутен, той стана. „Трябва да взема лекарство, не съм добре.“ Сърцето му биеше прекалено бързо, усещаше, че се задушава; отиде до прозореца, отвори го и вдъхна свеж въздух. Някъде лаеше куче, сигурно отвъд горичката във фермата на Гейдж; прекрасна, тиха нощ, но колко тъмна! „Задрямал съм! — помисли си той. — Това е всичко! И все пак бих се заклел, че очите ми бяха отворени!“ Някой като че въздъхна в ответ.

— Какво става? — запита рязко той. — Кой е?