Сага за Форсайтови

Сложи ръка на гърдите си, за да успокои разтуптяното си сърце, и излезе на терасата. Нещо профуча леко покрай него в тъмнината. „Шт!“ Беше големият сив котарак. „Босини приличаше на едър котарак! — помисли той. — него именно тя… тя… Той все още я владее!“ Отиде до края на терасата и погледна надолу в мрака; можеше да съзре само няколко маргаритки, пръснати по неокосената морава. Днес те са тук, утре ги няма! После изгря луната, която виждаше всички, млади и стари, живи и мъртви, без да иска да ги знае! Скоро идваше и неговият ред. За единствен ден младост той би дал всички останали! Обърна се отново към къщата. Видя прозорците на детската спалня горе. Любимката му сигурно спеше. „Дано това куче не я събуди! — помисли си той. — Какво ни кара да обичаме? Какво ни кара да умираме? Трябва да си легна вече.“

Прибра се полека по посивелите от лунното сияние плочи на терасата.

Глава 5

Как другояче един стар човек може да прекарва дните си, ако не в спомени за хубавото минало? В тях поне няма вълнуващ плам, а само бледо зимно слънце. Черупката може да издържи леките удари на динамото на спомените. Трябва да не се доверява на настоящето и да отбягва бъдещето. Само заслонен зад плътна сянка може да следи как слънцето пропълзява към нозете му. Ако грее лятно слънце, по-добре да не излиза никак, да не го бърка със слънцето на късната есен! Така може би ще угасва тихо, бавно, неусетно, докато накрая нетърпеливата природа го стисне за гърлото в някое ранно утро, още преди светът да се е пробудил. И върху надгробната му плоча ще напишат: „В преклонна възраст!“ Да! Ако запази докрай принципите си, един Форсайт може да живее дълго и след като е починал.

Джолиън старши съзнаваше всичко това, но все пак у него имаше нещо, което надхвърляше форсайтовското. Защото знае се, че един Форсайт не бива да обича красотата повече от разума; нито хрумванията — повече от здравето си. А у него напоследък туптеше нещо, което с всеки удар все повече разяждаше изтънялата черупка. Разумът му разбираше, че е така, но разбираше също, че не може да спре това туптене, нито би пожелал да го спре, ако можеше. Но ако му кажехте, че живее от капитала си, би ви сразил с поглед! Не! Човек не живее от капитала си: такова нещо е недопустимо! Призраците от миналото са по-действителни от фактите на настоящето. А той е смятал винаги, че е грях да живееш от капитала си: не би могъл да допусне подобно тежко обвинение да се приложи към самия него. Удоволствието носи здраве; красотата радва погледа; да живееш отново… с младостта на младите… А какво друго вършеше той?

Методично, както бе постъпвал през целия си живот, разпределяше той своето време. Всеки вторник заминаваше с влак до града; вечеряше с Айрин, после отиваха на опера. В четвъртък отиваше в града, оставаше някъде дебелия кочияш и конете, срещаше я в Кенсингтънските градини, връщаше се при каретата си, след като я изпрати, и се прибираше навреме за вечеря. В къщи споменаваше, че през тия два дни има работа в Лондон. В сряда и в събота Айрин идваше да дава урок по музика на Холи. Колкото по-голямо удоволствие изпитваше от присъствието й, толкова по-строго внимателен ставаше; просто един безучастно любезен чичо… защото все пак беше стар човек. Но въпреки всичко това, закъснееше ли тя, започваше да се безпокои без мярка. Ако изобщо не дойдеше, както се случи на два пъти, очите му гледаха тъжно, като очи на старо куче, и не можеше да заспи.