Сага за Форсайтови

Когато се прибра на другия ден у дома си, отиде в цветната градинка и с помощта на Холи, която много обичаше цветя, набра голям букет карамфили. Каза й, че са за „дамата в сиво“ — име, с което все още я назоваваха помежду си; сложи ги във ваза в кабинета, дето смяташе да поговори с Айрин, още с идването й, за завръщането на Джун и за бъдещите уроци. Уханието и багрите на карамфилите ще му помогнат. След обяда полегна, защото се чувстваше много уморен, а екипажът щеше да я доведе от гарата едва в четири часа. Но с наближаването на това време започна да нервничи и отиде в занималнята, която гледаше към шосето. Щорите бяха пуснати, Холи и мамзел Бос се бяха подслонили тук от жегата на юлския ден и се занимаваха с копринените си буби. Джолиън старши изпитваше естествено отвращение към тия методични животинчета, които по глава и цвят приличаха на слонове и прояждаха на безброй места хубавите зелени листа; освен това намираше, че страшно вонят. Той седна до прозореца на покрития с крепон диван, отдето можеше да вижда шосето и да вдъхне свеж по-въздух, доколкото го имаше; а Балтазар, който обичаше в горещи дни да седи на кретон, скочи до него. Пианото беше покрито с виолетов калъф, почти посивял от избеляване, а върху него бяга първите лавандули, изпълнили стаята със своето ухание. Въпреки прохладата, а може би заради прохладата, пулсирането на живота уморяваше отпадналите му сетива. Всеки слънчев лъч, проникнал през пролуките, му досаждаше със своя блясък; кучето миришеше ужасно; уханието на лавандулата беше непоносимо; копринените буби, надигнали сивозеленикавите гърбове, изглеждаха противно живи; а тъмната глава на Холи, наведена над тях, блестеше като коприна. Чуден и жестоко могъщ е животът, когато сте остарял и слаб; като че ли ви се надсмива със своето многообразие и туптяща жизненост. Никога допреди последните седмици не бе изпитвал това странно чувство — да се носи с половината си същество по течението на живота, а с другата половина, останала на брега, да наблюдава безпомощното отминаване. Само при Айрин това раздвоение изчезваше.

Холи обърна глава, посочи пианото с мургавата си ръчичка — защото да показваш с пръст, не беше знак на „добро възпитание“ — и каза свенливо:

— Погледни „дамата в сиво“, дядо, нали е хубава днес?

Сърцето на Джолиън старши трепна, стаята се замъгли за миг, после се проясни отново и той каза с дяволито намигване:

— Кой я облече?

— Мамзел.

— Holee! Не говори глупости!

Ах, тази превзета французойка! Още не бе се помирила, че й отнеха уроците по пиано. Това не улесняваше задачата му. Малката беше единственият приятел и на двамата. А уроците взимаше все пак тя! И той няма да отстъпи… няма да отстъпи за нищо на света. Погали топлата козина по главата на Балтазар и чу гласа на Холи:

— Нали нищо няма да се промени, когато се върне мама? Знаеш, че тя не обича чужди хора.

Думите на детето сякаш обгърнаха Джолиън старши с мразовитата съпротива на околните и му разкриха изведнъж всички опасности на новопридобитата свобода. Ох!

Ще трябва да се признае за стар, да се подчини на грижите и любовта им, или да се бори за запазване на новото, така скъпо другарство; а борбата го уморяваше до смърт. Но отслабналото, изтощено лице се сви решително, превърна се само в една твърда брадичка. Негов беше този дом, негов беше и животът му; имаше да отстъпи! Погледна часовника си, остарял и изтънял като самия него. Носеше го от петдесет години. Минаваше четири! Целуна по главичката Холи и слезе в хола. Искаше да посрещне Айрин, преди да се е качила за урока. Щом чу колелата, излезе пред входа и видя веднага, че екипажът е празен.

— Влакът пристигна, сър; но дамата не дойде.

Джолиън старши го изгледа отдолу нагоре, сякаш искаше да отблъсне любопитството на тоя дебелак, да не му позволи да зърне горчивото разочарование.

— Добре — отвърна той и се върна в къщи.