Сага за Форсайтови

Под дървото беше почти прохладно, слънцето не проникваше дотук, само озаряваше всичко наоколо; и далечните трибуни на стадион Епсън, и кравите, които пасяха из люцерновите ливади и се бранеха с опашки от мухите. Носеше се дъх на липи и лавандула. Да! Затова имаше толкова пчели! Суетяха се и бързаха… като неговото сърце! Унесени и упоени от мед и щастие; така беше унесено и упоено и неговото сърце! Лято… лято… сякаш казваха те, тия пчели, пчелици и мушици!

Часовникът на конюшнята удари четири; след половин час тя ще бъде тук. Той ще подремне мъничко… толкова малко спеше напоследък; за да бъде бодър пред нея, пред младостта и красотата, идващи към него по слънчевата морава… с „дамата в сиво“! Облегна се на стола и затвори очи. Лек ветрец довя пух от глухарче, което се закачи на мустаците му и се полюляваше едва-едва. Един слънчев лъч се провря и огря обувката му. Една пчела прехвръкна над панамената шапка. Сладострастната дрямка се провря до мозъка под нея, главата клюмна и остана над гърдите. Лято… лято! — бръмчеше наоколо животът.

Часовникът на конюшнята удари четвърт. Балтазар се протегна и погледна господаря си. Пухчето на мустаците не трепкаше вече. Кучето сложи муцуна на огряната обувка. Тя не мръдна. То се дръпна изведнъж, изправи се, скокна в скута на Джолиън старши, погледна го; изскимтя; скочи долу, седна на задните си крака, загледа го. И започна изведнъж да вие… дълго, дълго… без край.

А пухчето беше неподвижно като смърт; като лицето на стария му господар.

Лято… лято… лято!… С безшумни стъпки по тревата!

КНИГА ВТОРА В примка

На два достойни рода древната вражда

……………………………………………
избухна в нов раздор.

„Ромео и Жулиета“

НА ДЖЕСИ И ДЖОУЗЕФ КОНРАД

ПЪРВА ЧАСТ

У Тимоти

Собственическият инстинкт не е неизменен. През разцвет и вражда, през мраз и огън той следваше законите на своето развитие дори у Форсайтови, които го смятаха веднъж завинаги установен.

Историкът на осемдесетте и деветдесетте години ще опише един ден подробно твърде бързото развитие на самодоволния и сдържан английски провинциализъм към още по-самодоволен, но не така сдържан империализъм — с други думи, ще опише „собственическия“ инстинкт на напредващата нация. По същия начин, в съгласие сякаш с нацията, се развиваха и Форсайтови. Еволюираха не само външно, но и вътрешно.

Когато Сюзан Хейман, омъжената сестра на Форсайтови, последва в 1895 година съпруга си просто смешно млада — едва на седемдесет и четири години — и тялото й бе изгорен в крематориум, останалите шестима Форсайтови почти не се развълнуваха. Това безучастие се дължеше на три причини. Първо: почти тайното погребение през 1892 година в Робин Хил на Джолиън старши — първият Форсайт, изоставил фамилната гробница в Хайгейт94. Неговото погребение, станало една година след напълно редовното погребение на Суидин, предизвика много разговори на Форсайтовата борса — дома на Тимоти Форсайт на Бейзуотър Роуд, където все още се събираха и разпространяваха семейните клюки. Мненията тук бяха най-различни — като се започне с недоволните оплаквания на леля Джули и се свърши с откровеното твърдение на Франси, че е било „много добре, дето най-сетне сложили край на това струпване в душния Хайгейт.“. През последните години на живота си — всъщност след странната и тъжна история между Босини, годеникът на внучката му, и Айрин, съпругата на племенника му Соумс — Джолиън старши явно не искаше и да знае рода си; и своеволното държане, което винаги бе имал, започна да изглежда на другите малко прекалено. Философската му жилка винаги бе успявала, разбира се, да проличи изпод пласта чист форсайтовизъм, така че другите бяха донякъде подготвени за това погребение в чужд кът. Но събитието си беше все пак странно; а когато на Форсайтовата борса узнаха и завещанието му, целият род трепна. От своето имущество (което възлизаше на 145 000 лири, със задължения от 35 лири, 7 шилинга и 4 пенса) той завещаваше 15 000 лири — „Кому мислите, мила? На Айрин!“ — на избягалата съпруга на племенника му Соумс; на Айрин, жената, която бе почти опозорила семейството и — още по-странно! — нямаше никакво кръвно родство с него. Не бе й завещал, разбира се, капитала, а само пожизнено ползуване на доходите от него! Но все пак ги беше завещал. И правото на Джолиън старши да бъде смятан за истински Форсайт рухна завинаги. Това беше първата причина погребението на Сюзан Хейман в Уокинг95 да не предизвика особено вълнение.