Отиде в кабинета си и седна, разтреперан като лист. Какво значеше това? Може би е пропуснала влака; но той разбираше отлично, че не е. „Сбогом, мили чичо Джолиън!“ Защо „сбогом“, а не „лека нощ“? Защо му бе помахала с ръка? И го бе целунала? Какво значеше това? Обзеха го бурна тревога и раздразнение. Стана и се заразхожда по персийския килим, от прозореца до стената. Изоставила го бе! Уверен беше в това… а той беше безпомощен. Старец, който иска да гледа красота! Смешно! Възрастта затвори устните му, отне му силата да се бори. Той нямаше право на топлота и живот, нямаше право на нищо освен на спомени и скръб. Не можеше да й се моли: и старият човек дори има самолюбие. Безпомощност! Цял час, безчувствен към телесната умора, той се разхождаше из стаята, край вазата с набраните от него самия карамфили, които му се надсмиваха с уханието си. От всички мъчнопоносими неща най-мъчнопоносимо за човек, свикнал да налага волята си, е да я загуби. Природата го бе уловила в мрежата си и той се мяташе насам-натам като нещастна риба, без да намери изход, нито възможност да я скъса. В пет часа му поднесоха чая и писмо. За миг усети изблик на надежда. Разряза плика с ножчето за масло и прочете:
„Скъпи чичо Джолиън, безкрайно тежко ми е да напиша нещо, което ще Ви огорчи, но нямах смелост да Ви го кажа снощи. Чувствам, че не мога да давам уроци на Холи, след като се върне Джун. Има дълбоки рани, които не се забравят. За мене беше такава радост да виждам Вас и Холи. Може би ще ви виждам пак понякога, когато идвате в града, макар че, убедена съм, това не е добре за вас. Забелязах колко много Ви уморявам. Мисля, че трябва да си почивате напълно през горещините, а сега, след завръщането на сина Ви и Джун, ще бъдете толкова щастлив. Благодаря Ви милион пъти за всичката Ви доброта към мене.
Така значи! Не било добре да се радва, да вижда това, което му е най-приятно; да се опитва да не мисли за неизбежния край, за потайно наближаващата смърт. Не било добре! И тя дори не разбираше, че е новата му опора в живота, въплъщение на красотата, която му се изплъзваше вече!
Чаят изстина, пурата остана незапалена; той продължаваше да се разхожда, разкъсван между самолюбието и копнежа за живот. Непоносимо е да те изтикват полека, без право да роптаеш; да живееш, когато волята ти е в чужди ръце, които я превиват с грижовност и любов. Непоносимо! Ще видим как ще постъпи тя, когато узнае истината… истината, че желанието му да я вижда е по-силно от желанието да живее. Седна до старото си писалище и взе писалката. Но не можеше да пише. Противно му беше да моли; да я моли да стопля погледа му със своята красота. Все едно да признае, че се е вдетинил. Просто не можеше да го стори. И написа само:
„Надявах се, че не ще допуснете споменът за някогашните огорчения да се изпречи пред това, което е радост за мене и добро за внучката ми. Но старите хора се научават да се отказват от разни хрумвания; принудени са да го сторят, рано или късно трябва да се откажат дори от хрумването да живеят; и колкото по-скоро, толкова може би по-добре.
„Горчиво — помисли той — но не може другояче. Уморен съм.“ Запечата плика и го пусна в кутията за вечерната поща; когато го чу да пада на дъното, си каза: „Отиде си и последната радост!“