Сага за Форсайтови

— Да. Обичаше равновесието и симетрията; обичаше безусловната любов на гърците към изкуството.

Равновесие ли? Доколкото си спомняше, у тоя младеж нямаше никакво равновесие; колкото за симетрия… той беше наистина добре сложен. И тия странни очи и високи скули… хм! Симетрия!

— И вие сте от Златната епоха, чичо Джолиън.

Джолиън старши се обърна. Подиграваше ли се с него? Не, очите й бяха меки, кадифени. Ласкаеше ли го? Защо би го ласкала? Нищо не можеше да получи от старец като него.

— Така мислеше Фил. И често добавяше: „Но не мога да му кажа, че се възхищавам от него.“

Ах, пак мъртвия любим; пак желанието да разговаря за него! Той стисна ръката й, полуогорчен от тия спомени, полублагодарен, сякаш съзнаваше каква връзка са те между нея и него.

— Той беше много даровит младеж — промълви Джолиън старши. — Горещо е; напоследък започнах да се изморявам от горещината. Да поседнем.

Седнаха на столовете под един кестен, дето широките листа ги заслоняваха от спокойната следобедна мараня. Хубаво беше да седи тук, да я наблюдава, да чувства, че й е приятно да бъде с него. И, с желание да й достави удоволствие, продължи:

— Предполагам, че вие сте го виждали такъв, какъвто аз никога не съм го виждал. Той трябва да се е чувствал прекрасно с вас. Неговите разбирания за изкуството бяха малко… нови на мене… — Едва не изтърва: „новоизмислени“.

— Да, но той казваше, че вие имате истински усет за красотата.

„Дявол да го вземе!“ — помисли Джолиън старши. Но отговори с дяволито смигване.

— Сигурно е така, иначе нямаше да седя тук с вас.

Тя беше очарователна, когато се усмихваше така, само с очи!

— Фил мислеше, че сърцето ви е от ония, които никога не остаряват. А той беше човек със верен усет.

Той не се улови на това ласкателство от миналото, изречено само от копнеж по мъртвия любим… ни най-малко; все пак му беше приятно да я слуша, защото тя радваше очите му и сърцето, което наистина не бе остаряло. Дали защото — за разлика от нейния любим — той не бе любил никога безнадеждно, бе запазвал винаги равновесие и усет за симетрия? Както и да е! Запазил бе на осемдесет и пет години силите си да се възхищава от красотата. И помисли: „Да бях художник или скулптор! Но аз съм само старец! Всяко нещо с времето си!“

Една прегърната двойка прекоси тревата пред тях по ръба на сянката на кестена. Слънцето бе огряло безмилостно техните бледи, посърнали, неугледни младежки лица.

— Грозен народ сме — каза неочаквано Джолиън старши. — Чудно ми е като виждам как… любовта преодолява това.

— Любовта преодолява всичко.

— Така мислят младите.

— За любовта няма възраст, предел и смърт.

Със своето светнало бледо лице, повдигаща се гръд и големи, тъмни, кротки очи тя приличаше на оживяла. Венера! Но тази обичайна мисъл предизвика незабавно противодействие и той отвърна с намигване:

— То се знае, защото, ако имаше предел, ние нямаше да съществуваме — толкова много неща трябва да преодолява любовта!

После свали цилиндъра си и го изтри с ръкав. Тая голяма неудобна шапка бе сгорещила челото му; напоследък често усещаше прилив на кръв в главата — кръвообращението му не беше като някогашното.

Тя седеше все още загледана право пред себе си; и изведнъж промълви:

— Чудно е, че още съм жива!

Той си спомни думите на Джо: „отчаяна и обезумяла“.

— О! — каза той. — Моят син ви бе зърнал за миг… в оня ден.

— Вашият син ли беше? Аз чух глас в хола; и помислих, че е… Фил.

Джолиън старши видя, че устните й потрепераха. Тя ги закри за миг с ръка, после продължи спокойно:

— В оная нощ отидох на кея. Една жена ме дръпна за роклята. Разказа ми своя живот. Човек може да се засрами, като чуе как страдат другите.

— От ония ли беше?

Айрин кимна; Джолиън старши усети, че настръхна от ужас — ужаса на човек, който не знае какво значи да се бориш с отчаянието. И, почти против волята си, промълви:

— Разкажете ми, ако обичате!

— Все едно ми беше ще живея ли, или ще умра. Когато стигнете дотам, съдбата вече не се стреми да ви погуби. Цели три дни онази жена се грижи за мене… не ме напусна нито за миг. Аз нямах и пари. Затова сега помагам, както мога, на такива като нея.

А Джолиън старши си мислеше: „Да нямаш пари! Каква друга участ може да се сравни с тази? Всичко друго е включено в нея.“

— Бих се радвал, ако бяхте дошли при мене — каза той. — Защо не дойдохте?

Айрин не отговори.

— Защото съм Форсайт навярно? Или заради Джун? Как карате сега? — погледът му неволно я обгърна. Може би и сега!… Не… не беше слаба!

— О, петдесетте лири на година ми стигат.

Отговорът й не го успокои: загубил бе доверие на хората. Ах, тоя Соумс! Но чувството за справедливост задуши веднага осъждането. Не, тя сигурно би предпочела да умре, но не и да вземе дори пени от него! Колкото и да изглеждаше крехка, у нея имаше скрита сила… и вярност. Но защо тоя Босини бе допуснал да го прегазят и я бе оставил съвсем сама?