Сага за Форсайтови

Тъй като бяха решили да не споменават за бягството на Айрин, никой не изказваше мнение как е най-правилно да се постъпи; но като се има пред вид отношението на всички към по-късния развой на събитията, няма никакво съмнение, че съветът на Джеймс: „Не я слушай, а иди си я прибери!“, би бил сметнат — с едно-две изключения — за разумен не само на Парк Лейн, но и в домовете на Никълъс, Роджър и Тимоти. Би бил одобрен и от всички лондонски форсайтовци, които не можеха да се изкажат, само защото не знаеха за случката.

Въпреки усилията на Емили обаче вечерята се поднасяше от Уормсън и лакея при пълно мълчание. Дарти беше намръщен и пиеше каквото му попадне; девойките рядко разменяха по някоя дума помежду си. Джеймс попита веднъж къде е и какво прави напоследък Джун. Никой не можеше да му отговори. И той отново потъна в мрачното си настроение. Само когато Уинифред разправи — неизвестно за кой път — как милият Публиус дал фалшивия си пенс на един просяк, той се поразвесели.

— Ах! — каза той. — Съобразително хлапе! Не знам докъде ще стигне, ако върви все така! Умно хлапе наистина!

Но това беше само минутен проблясък.

Ястията бяха поднасяни тържествено едно след друго под електрическото осветление, което озаряваше трапезарията, но едва стигаше до главната украса на стената — едно море от Търнър, съставено почти изключително от въжета и давещи се мъже. Поднесено бе шампанско, след това бутилка от праисторическото Джеймсово порто, но така, сякаш ги поднасяше ледена ръка на призрак.

В десет часа Соумс си тръгна; на два пъти, когато го запитваха за Айрин, отговори, че не била добре; но почувства, че едва ли ще издържи повече. Майка му го целуна продължително и нежно, и той й стисна ръка с поруменяло лице. Навън студеният вятър свиреше отчаяно по кръстопътищата, под ясното стоманеносиво небе, осеяно със звезди; но той не забеляза нито мразовития му привет, нито шумоленето на изсъхналите платанови листа, нито нощните красавици, забързали в износени кожени палта, нито посивелите от студа лица на скитниците, застанали по уличните ъгли. Зимата бе настъпила! Но Соумс бързаше към къщи, забравил всичко; ръцете му трепереха, когато взе от позлатената телена кутия последните писма, пуснати там през прозореца на вратата.

Ни едно от Айрин.

Влезе в трапезарията; огънят беше запален, креслото поставено до камината, пантофите — пред него, подставката с ликьора и украсената с резба кутия за цигари — на масата; погледа още една-две минути всичко. Загаси лампата и се качи горе. В неговата стая гореше огън, нейната беше тъмна и студена. Но Соумс влезе там.

Запали всички свещи и дълго се разхожда от леглото до вратата. Не можеше да свикне с мисълта, че тя наистина го е напуснала, и, сякаш все още се надяваше да намери някакво писмо, някакво основание, някакво разяснение на загадката на своя брачен живот, започна да наднича във всяко кътче, да отваря всяко чекмедже.

Ето роклите й; той желаеше, настояваше винаги да е добре облечена… Тя бе взела много малко неща — само две-три рокли; чекмедже след чекмедже, пълни с бельо и коприна, бяха непокътнати.

Може би само някакъв каприз, може да е заминала за няколко дни на море. Ако е така, ако тя наистина се върне, той не ще повтори никога постъпката си от по-миналата нощ, никога не ще се изложи на подобна опасност… макар че това е нейно задължение… задължение на съпруга; при все че му принадлежи… никога вече няма да се изложи на подобна опасност; явно беше, че тя не е с ума си!

Наведе се над чекмеджето, дето тя държеше скъпоценностите си; то не беше заключено и се отвори; ключето от кутията с накити беше в ключалката. Това го изненада, но той се досети веднага, че трябва да е празна, и я отвори.

Но тя не беше празна. Сложени всеки поотделно в малки отделения от зелено кадифе, пред него бяха всички накити, които й бе дал, включително часовникът; при часовника беше оставени триъгълна бележка, написана до „Соумс Форсайт“, с почерка на Айрин.

„Мисля, че не съм взела нищо, което ми е било дадено от Вас или семейството Ви.“ Нищо повече.

Той погледна брошките и гривните с диаманти и бисери, малкия, плосък златен часовник с едър елмаз, инкрустиран със сапфири, златните верижки и пръстените, всеки в своето гнездо, и бликналите в очите му сълзи закапаха по тях.

Нищо от това, което би могла да стори, нищо, което бе сторила, не можеше да му изтъкне по-ясно целия смисъл на нейната постъпка. В тоя миг той разбра може би всичко, което трябваше да разбере — че тя го е ненавиждала от години, че по разбирания и стремежи те са били хора от различни светове, че за него нямаше, нито би имало някаква надежда; разбра дори това, че тя е страдала… и заслужаваше съжаление.

В тоя миг на вълнение той измени на форсайтовската си същност — забрави себе си, интересите си, собствеността си, — готов беше на какво ли не; извисил се бе до чистите сфери на безпристрастието и себеотрицанието.

Такива мигове минават бързо.

Пречистил се сякаш чрез сълзите на собствената си слабост, той стана, затвори кутията и бавно, с треперещи ръце, я отнесе в своята стая.