Сага за Форсайтови

По пътя се опита да си припомни кога за последен път й бе дал чек; надали имаше на ръка повече от три-четири лири, но имаше скъпоценности; той пресметна със сладостна мъка колко би могла да получи за тях — достатъчно, за да заминат за чужбина; достатъчно, за да им стигнат за няколко месеца там! Опита се да пресметне по-точно, но файтонът спря, преди да бе направил сметката.

Икономът запита дали и мисис Соумс е във файтона, защото господарят му очаквал и двамата за вечеря.

— Не. Мисис Форсайт е настинала — отвърна Соумс.

Икономът изказа съжаленията си.

На Соумс се стори, че Уормсън го погледна изпитателно и като си припомни, че не е в официално облекло, запита:

— Има ли някой на вечеря?

— Само мистър и мисис Дарти.

На Соумс пак се стори, че икономът го гледа някак особено. Самообладанието му този път не издържа.

— Какво ме гледате? — каза той. — Какво има?

Икономът се изчерви, закачи шубата и промърмори нещо като:

— Нищо, сър, извинете.

После се оттегли безшумно.

Соумс се качи горе. Отмина гостната, без да надникне в нея, и отиде право в спалнята на родителите си.

Застанал в профил, по риза и вечерна жилетка, от което прегърбената му мършава фигура изпъкваше по-остро, с наведена глава над бялата вратовръзка, подаваща се косо изпод белия бакенбард а ла Дъндрери, със съсредоточен поглед и издути устни, Джеймс закопчаваше най-горните кукички от корсета на жена си. Соумс се спря; усети, че се задушава, може би защото беше подранил, може би защото… него… него никога не бяха го помолили да…

Чу гласа на баща си, който заговори, сякаш имаше карфица в устата си:

— Кой е? Кой влиза? Какво искате?

И на майка си:

— Елате да ме закопчаете, Филис; господарят ви никога няма да свърши тая работа.

Той вдигна ръка до гърлото си и каза дрезгаво:

— Аз съм… Соумс.

Съзря с благодарност нежната изненада в гласа на Емили:

— Какво има, милото ми момче?

И на Джеймс, който изостави закопчаването:

— Какво има, Соумс? Защо идваш горе? Да не си болен?

— Нищо ми няма — отвърна машинално той, погледна ги и разбра, че е невъзможно да им съобщи новината.

Готов винаги да се разтревожи, Джеймс започна:

— Изглеждаш зле… навярно си се простудил… няма да се учудя, ако се е обадил и черния ти дроб. Майка ти ще ти даде…

Но Емили го прекъсна спокойно:

— Доведе ли Айрин?

Соумс поклати отрицателно глава.

— Не — заекна той. — тя… ме напусна.

Емили се отстрани от огледалото, пред което бе застанала. Високата й, пълна фигура загуби своята величественост и съвсем по човешки изтича към Соумс.

— Момчето ми! Милото ми момче!

Тя долепи устни до челото му и го погали по ръката.

Джеймс се обърна също към сина си; и сякаш изведнъж се състари.

— Напусна ли те? — повтори той. — Какво значи това?… Ти никога не си ми казвал, че тя възнамерява да те напусне!

— Та аз сам не знаех — отвърна намусено Соумс. — Какво да се прави сега?

Джеймс започна да се разхожда из стаята; без палто приличаше на щъркел.

— Какво да се прави ли? — промълви той. — Отде да зная какво трябва да се прави? Защо ме питаш? Никой нищо не ми казва, а накрая все мене питате какво да се прави! Отде да зная какво да ви отговоря! Ето майка ти; и тя е тук, но не казва нищо. Аз мога да кажа само едно: да я върнеш.

Соумс се усмихна; присъщата му високомерна усмивка досега не бе изглеждала така жалка.

— Не зная къде е — каза той.

— „Не зная къде е!“ — повтори Джеймс. — Какво значи това „не зная къде е“? Къде предполагаш, че е? При Босини, разбира се, къде другаде? Знаех си аз, че така ще стане.

В последвалото продължително мълчание Соумс усети как Емили му стиска ръката. И всичко по-нататък премина покрай него, сякаш способността му да мисли и да действа бе заспала дълбок сън.

И тъмночервеното лице на баща му, разкривено, сякаш ей сега ще се разплаче, и думите, които се откъсваха с гърч от душата му:

— Няма да мине без скандал; откога го предричах. — После, тъй като никой не отвърна: — Какво ме гледате двамата с майка ти!

И спокойният, почти презрителен глас на Емили:

— Стига, Джеймс. Соумс ще направи всичко, каквото може да се направи!

И Джеймс, загледан в пода, почти унило:

— Да, не мога да ти помогна; остарях вече. Само че побързай, момчето ми.

И пак гласът на майка му:

— Соумс ще стори всичко възможно, за да я върне. Няма защо да приказваме за това. Уверена съм, че всичко ще се оправи.

И Джеймс:

— Хм, не виждам как ще се оправи. Ако не е заминала с Босини, моят съвет е: не слушай, а иди си я прибери.

Соумс усети пак, че майка му гали в знак на одобрение ръката му и, сякаш повтаряше някаква свещена клетва, изрече през зъби:

— Ще отида!

Слязоха заедно в гостната. Там бяха Дарти, дъщерите му и Уинифед; ако беше тук Айрин, семейният кръг щеше да е пълен.

Джеймс се отпусна в креслото си и след студения поздрав към Дарти, към когото изпитваше едновременно презрение и страх, като към човек, който се нуждае постоянно от пари, не продума нищо, докато не съобщиха, че вечерята е готова. Мълчеше и Соумс; само Емили, хладнокръвна и смела жена, водеше най-обикновен разговор с Уинифред. Никога досега не бе се държала и разговаряла, както тази вечер.