Сага за Форсайтови

Ученият съдия се наведе над катедрата, която го отделяше от простосмъртните. Току-що запалената над него електрическа лампа придаде тъмножълт отблясък на лицето под снежнобялата перука; съдийската му тога стана изведнъж по-широка; цялата му фигура засия, величава и свещена, пред неосветената зала. Той се изкашля, отпи глътка вода, пречупи в бюрото върха на едно перо, скръсти костеливите си ръце и започна.

На Джеймс той се стори изведнъж много по-внушителен, отколкото бе изглеждал досега. Такова е величието на закона; дори човек, не така прозаичен като Джеймс, трябва да бъде извинен, ако не успее да проникне зад това сияние и да съзре там един най-обикновен форсайт, който се движи и разговаря във всекидневния живот под името сър Уолтър Бентам.

Решението си той формулира по следния начин:

— По фактите в делото не се повдига спор. На 15 миналия май ответникът пише на ищеца, като иска позволение да се оттегли от професионалното си участие в наредбата на къщата му, ако не получи „свобода на действие“. На 17 май ищецът отговаря, както следва „Като Ви давам, съобразно вашето искане, такава «свобода на действие», желая да разберете ясно, че общата стойност на къщата, заедно с цялата мебелировка, включително и Вашия хонорар (както е уговорено помежду ни), не трябва да надхвърля дванайсет хиляди (12 000).“ На това писмо ответникът отговаря на 18 май: „Грешите, ако смятате, че при такъв деликатен въпрос като наредбата на къщата Ви аз мога да се обвържа с точност до една лира.“ На 19 май ищецът пише, както следва: „Не исках да кажа, че ако надвишите споменатата в писмото ми сума с десет, двайсет или дори петдесет лири, помежду ни ще възникнат неприятности. Вие имате «свобода на действие» в рамките, уговорени с нашата кореспонденция, и аз се надявам, че ще намерите начин да довършите наредбата.“ На 20 май ответникът отговаря кратко: „Прието“.

При довършване на мебелировката ответникът е направил задължения и разходи, довели общата стойност на къщата на дванайсет хиляди и четиристотин лири, сума, напълно изплатена от ищеца. Настоящето дело е заведено от ищеца, за да си възвърне от ответника свръхсумата от дванайсет хиляди и петдесет лири, според ищеца установена в кореспонденцията като максимум, който ответникът е имал право да изразходва.

Въпросът, който трябва да разреша, е дали ответникът е или не е длъжен да върне на ищеца горната сума. По моя преценка той е длъжен.

Ищецът всъщност е казал следното: „давам ви свобода да довършите наредбата при уговорката, че по отношение на мене ще се придържате в общата сума от дванайсет хиляди лири. Ако надвишите тази сума до петдесет лири, няма да ви държа отговорен; но свръх тази сума вие вече не действувате от мое име и аз ще отхвърля всякаква отговорност“. За мене не е напълно ясно дали — ако би отхвърлил действително отговорността си по договаряните от архитекта доставки — ищецът би могъл, като се има предвид всички обстоятелства, да спечели едно дело; но той не е възприел този начин на действие. Той е приел отговорността си и търси правата си от ответника съобразно поетото от него задължение.

По моя преценка ищецът е в правото си да получи тази сума от ответника.

От името на ответника бе направен опит да се изтъкне, че в кореспонденцията не е била, нито се е възнамерявало да бъде установена граница на разхода. Ако би било така, не мога да открия причината, поради която ищецът е вмъкнал в кореспонденцията си сумата дванайсет хиляди и после допълнително още петдесет лири. Възражението на ответника би направило тези цифри безпредметни. За мене е очевидно, че с писмото си от 20 май той се е съгласил с едно съвсем ясно предложение, с чиито условия трябва да го считаме обвързан.

На тези основания се присъжда на ищеца исканата сума заедно със съдебните разноски.

Джеймс въздъхна и се наведе да вдигне чадъра си, който бе паднал с трясък при думите: „е вмъкнал в кореспонденцията“.

Откръстоса нозе и напусна веднага залата; без да дочака сина си, взе един затворен файтон (беше светъл, сив следобед) и отиде направо у Тимоти, дето намери Суидин; нему, на мисис Септимус Смол и леля Естер разправи как бе протекло заседанието, като същевременно изяде и две горещи бухтички, без да прекъсва разказа си.

— Соумс се държа много добре — завърши той. — Умът му е на място. Тая история няма да се хареса на Джолиън. И за Босини е лошо; не ще се изненадам, ако бъде обявен в несъстоятелност.

След продължително мълчание, през което гледа огъня в камината, той добави:

— Нямаше го в съда… защо ли?

Чуха се стъпки. В малката гостна се мярна фигурата на едър мъж в тъмночервено охранено лице. Показалецът на вдигната му ръка се очерта върху черния редингот. Той измърмори недоволно:

— Съжалявам, Джеймс, но не мога… не мога да остана.

Обърна се и излезе.

Беше Тимоти.

Джеймс се надигна от креслото.

— Така! — каза той. — Така! Знаех си аз, че става нещо не…

Не довърши, замълча и се загледа в себе си, сякаш бе видял някакво злокобно видение.

Соумс съобщава новината