Сага за Форсайтови

Развод! Погледната така отблизо, думата го скова, дотолкова се различаваше от всички принципи, ръководили досега личния му живот. Уплаши се от това, че тя не дава възможност за споразумение; почувства се като капитан на параход, застанал край борда да изхвърли собственоръчно най-ценните товари. Подобно изхвърляне на личните му достояния беше невъзможно за Соумс. То щеше да навреди на професията му. Тогава остава само един изход: да се отърве от къщата на Робин Хил, в която бе вложил толкова надежди… да я продаде, и то на безценица. А тя? Тя няма вече да му принадлежи, дори по име! Ще изчезне от живота му и никога… никога няма да я види!

Цялата улица измина с файтона, без да помисли за нищо друго, освен че няма да я види вече!

А може би нямаше какво да му признава; дори сега, дори в тоя миг навярно нямаше какво да признава! Разумно ли е да тласка нещата толкова далеко? Разумно ли е да се поставя в това положение, при което може би ще трябва да оттегля думите си? Решението по делото ще разори Босини; разореният се отчайва… Но какво би могъл да стори той? Босини може да замине за чужбина — разорените винаги заминават за чужбина. Какво друго биха могли да предприемат те — ако наистина бяха „те“, — като нямат пари? По-добре би било да изчака и да види какво ще стане. Ако е необходимо, ще нареди да я следят. Болката от ревността (напомняща зъбобол) го загриза отново; едва не извика. Но трябваше да реши, да определи поведението си, и то, преди да стигне вкъщи. Когато файтонът спря пред вратата, той не бе решил още нищо.

Влезе бледен, с овлажняло от пот лице; ужасяваше се, че може да я срещне, а копнееше да я срещне, макар че не знаеше какво би казал или сторил тогава.

Прислужничката Билсън беше в хола и в отговор на въпроса му: „Къде е госпожата?“ — отвърна, че мисис Форсайт излязла към обяд с куфар и чанта.

Дръпна ръкава на шубата си от ръцете й, обърна се и я загледа право в лицето.

— Какво? — извика той. — Какво казахте? — Но си спомни изведнъж, че не бива да издава вълнението си, и добави: — Какво поръча да ми съобщите? — И забеляза със стаен ужас изненадата в очите на момичето.

— Мисис Форсайт не поръча нищо, сър.

— Така ли? Добре, благодаря. Ще вечерям вън от къщи.

Момичето слезе долу, а той остана, все още с шуба, да прехвърля разсеяно визитните картички в порцелановата чиния върху украсения с резба дъбов скрин в антрето.

МИСТЪР И МИСИС КЪЛЧЪР

МИСИС СЕПТИМУС СМОЛ

МИСИС БЕЙНС

МИСТЪР СОЛОМОН ТОРНУЪРТИ

ЛЕЙДИ НЕЙНС

МИС ЕРМИОН БЕЛИС

МИС УИНИФРЕД БЕЛИС

МИС ЕЛА БЕЛИС

Кои бяха тия хора, дявол да го вземе? Забравил беше сякаш всички познати неща. Думите „не поръча нищо“… „с куфар и чанта“ играеха на гоненица в съзнанието му. Невероятно беше да не е оставила някаква бележка; и без да съблече шубата си, изтича две стъпала горе, както току-що върнал се младоженец би изтичал в стаята на жена си.

Всичко беше изискано, свежо, лъхащо на парфюм; всичко беше в безукорен ред. На широкото легло с лилавия копринен юрган беше бродираното от самата нея саше за нощницата й; пантофите бяха пред леглото; дори завивката беше отметната при възглавницата, сякаш я очакваше.

На масата стояха четките и стъкълцата със сребърни дръжки и запушалки от тоалетния несесер, който й бе подарил. Тук имаше навярно някакво недоразумение. Коя чанта е взела? Отиде да позвъни на Билсън, но се сети навреме, че трябва да се преструва на осведомен за постъпката на Айрин, да я смята за нещо редно и да се помъчи сам да открие какво означава тя.

Заключи вратата и се опита да размисли, но почувства, че му се завива свят, а в очите му бликнаха изведнъж сълзи.

Побърза да свали шубата си и се погледна в огледалото.

Лицето му беше съвсем бледо, почти посивяло; той си наля вода и започна трескаво да се мие.

Сребърните четки лъхаха леко на парфюмираната течност, с която тя миеше косата си; и той усети как ревността му пламва отново от тоя аромат.

Навлече шубата си, изтича долу, а оттам — на улицата.

Не бе изгубил напълно самообладание и докато вървеше надолу по Слоун Стрийт, намисли с какъв предговор да обясни посещението си, ако не я намери у Босини. Ами ако я намери? Решителността отново го напусна; той стигна до къщата, без да знае как ще постъпи, ако наистина я намери там.

Беше след работно време и входната врата беше заключена; жената, която му отвори, не знаеше дали мистър Босини е у дома си; не бе го виждала от два-три дни насам; не му прислужвала вече, никой не му прислужвал, той… Соумс я прекъсна — ще се качи да провери сам. Тръгна по стълбите с намръщено, пребледняло лице.

Най-горната площадка не беше осветена, вратата беше затворена, никой не се обади при позвъняването, отвътре не се чуваше никакъв шум. Трябваше да слезе; трепереше в шубата, със замръзнало сърце. Повика файтон и каза да го отведат в Парк Лейн.