Сага за Форсайтови

„Грийн хотел, Ричмънд

13 юни

Драги Джолиън — ще се изненадате, като узнаете колко близо съм до Вас. В Париж стана невъзможно… и се върнах тук, за да бъда близо до Вашите съвети. Много бил желала да Ви видя. Откакто напуснахте Париж, едва ли съм видяла човек, с когото бих могла да поговоря. Добре ли сте Вие и синът Ви? Никой не знае, надявам се, че съм тук.

Винаги Ваша предана

Айрин“

Айрин на три мили от него!… Избягала отново! Той остана така… странно усмихнат. Това беше много повече, отколкото би могъл да очаква!

Към обяд тръгна пеша през Ричмънд парк и, докато вървеше, си мислеше: „Ричмънд парк! Напълно подходящ наистина за нас Форсайтови!“ Не че тук живееха Форсайтови — тук наистина живееха само кралски особи, лесничеи и елени, — но в Ричмънд парк на природата се разрешава да се прояви в известни граници — в никакъв случай не извън тях! — и тя се старае храбро да бъде естествена, казвайки сякаш: „Погледнете моите инстинкти — това са страсти, почти готови да се проявят, но не съвсем, разбира се; сърцевината на владеенето е да владееш себе си.“ Да! Ричмънд парк владееше дори в този светъл юнски ден, когато острият зов на кукувиците разлюляваше върховете на дърветата, а дивите гълъби известяваха, че настъпва лятото.

„Грийн хотел“, където Джолиън пристигна след един часа, се издигаше почти срещу прочутия ресторант „Корона и скиптър“; беше скромен, с безукорно име, имаше винаги студено говеждо, сладкиш с френско грозде и по една-две вдовици аристократки, така че пред вратата чакаше постоянно някоя карета с два коня.

В стая със завеси и покривки от съвършено гладък кретон, който не събуждаше никакви емоции, Айрин седеше пред пианото на столче с вълнена везба и свиреше „Хензел и Гретел“ от извехтял нотен албум. Над нея, на стената, необлепена още с тапети „Морис“191, беше окачена гравюра на кралицата, възседнала пони, сред ловджийски кучета, ловци с шотландски кепета и убити елени; на прозореца зад нея имаше саксия с бели и розови обички. Викторианския дух на стаята просто говореше; и Айрин, в своята плътно прилепнала рокля, се стори на Джолиън Венера, която се появява от раковината на миналия век.

— Ако собственикът имаше очи — каза той, — веднага би ви показал вратата; вие просто затъмнявате украсата му.

Така разсея той вълнението на този миг. След като обядваха със студено говеждо, мариновани орехи, сладкиш с френско грозде и изпиха една глинена бутилка джинджифилова бира, излязоха в парка, където шеговитият разговор бе последван от мълчанието, от което се страхуваше Джолиън.

— Не ми разказахте за Париж — започна най-сетне той.

— Да. Дълго време бях следена; но човек свиква. Обаче накрая дойде Соумс. И при малката Ниоба… пак старата история: ще се върна ли при него?

— Невероятно!

Тя бе говорила, без да вдигне глава, но сега го погледна. Тъмните очи, устремени в неговите, говореха по-ясно от всякакви думи: „Нямам вече сили; ако искате — вземете ме.“ Преживявал ли бе той някога до днес — а не бе живял малко! — такъв миг на напрегнато вълнение?

Думите: „Обожавам ви, Айрин!“ едва не се изплъзнаха от устните му. И изведнъж с яснота, каквато не допускаше, че въображението може да притежава, видя Джоли легнал, обърнал бялото си лице към бялата стена.

— Син ми е тежко болен — промълви той.

Айрин го улови под ръка.

— Да вървим; разбирам ви.

Излишни бяха всякакви жалки обяснения! Тя бе разбрала! И тръгнаха сред високата до колене папрат между заешки леговища и дъбове, като разговаряха за Джоли. След два часа Джолиън я остави при Ричмънд Хил Гейт и си тръгна към къщи.

„Тя знае за чувствата ми — помисли той. — Разбира се! Подобно нещо не може да се скрие от такава жена!“

Отвъд реката

Джоли се измъчи до смърт от сънища. Но сега беше вече толкова слаб и изтощен, та не можеше да сънува; само лежеше в полусъзнание и едва-едва си спомняше отдавнашни неща; имаше сили само да обърне очи и да погледне през прозореца до леглото му към рекичката, която течеше в пясъка навън, из пръснатите храсталаци на Кару. Знаеше вече какво е Кару, макар че не бе видял бури да тичат като зайци из него, нито бе чул свистенето на летящи куршуми. Епидемията го пипна, преди да бе усетил миризмата на барут. Ожаднял бе някой ден, напил се бе с нечиста вода или бе изял заразен плод… Кой би могъл да знае? Най-малко самият той, комуто не бях стигнали сили дори да възроптае срещу победата на злото… а само колкото едва да осъзнава, че и другите лежат заедно с него, или че започва да бълнува; само колкото да съзира тясната рекичка и да си припомня смътно отдавнашни, далечни неща…