Сага за Форсайтови

„Върховен съд за морски, наследствени и бракоразводни дела. Форсайт срещу Форсайт и Форсайт!“ Чувството за срам и отвращение бе последвано от реакцията: „Нали тъкмо това желаеш, защо си недоволен?“ Сигурно и тя е получила същото известие. Трябваше веднага да я види. По пътя обмисляше предложението. Смешна история, защото каквото и да се говори в писанието за сърцата, за да се задоволи законът, трябва нещо повече от копнежи. Те биха могли прекрасно да се защитят при това дело, или поне да направят опит да се защитят. Но тази мисъл беше противна на Джолиън. Ако не я обладаваше на дело, той все пак я бе пожелал, а знаеше, че и тя е готова да отиде при него. Лицето й му показваше това. Не преувеличаваше чувството й. Тя бе преживяла своята голяма любов, а на неговата възраст не можеше да се очаква, че ще се влюби в него. Но тя му вярваше, обичаше го, навярно чувстваше, че ще й бъде опора. Сигурно не ще му поиска да се защитава по това дело, като знае, че я обожава! Тя не притежаваше, слава богу, тази вбесяваща английска добросъвестност, която се отказва от щастието само за да изпита задоволството от отказа. Трябваше да се радва на тази възможност да се освободи… След седемнадесет години мъртвешки живот! Колкото до скандала — маслото беше вече налято в огъня! И да се опитат да се защитят, не ще заличат петното! Джолиън чувстваше нещо, което би изпитал всеки Форсайт, чийто частен живот е застрашен: щом законът налага да го обесят, то поне да има за какво! Освен това да застане пред съда и да дава показания под клетва, че нито с действие, нито с дума са признали любовта си, му се струваше много по-унизително, отколкото да приеме мълчаливо позора, че е прелюбодеец… много по-унизително с оглед на личното му чувство, а еднакво лошо и тежко и за децата му. Ужасяваше го мисълта да обяснява пред един съдия и дванайсет души — обикновени англичани — срещите в Париж и разходките в Ричмънд парк. Противно му беше грубото, лицемерно порицание в цялото съдопроизводство; вероятността да не им повярват… самата мисъл да види жената, която беше за него олицетворение на естествеността и красотата, застанала пред тия мнителни, алчни погледи Не, не! Да се защитава би значело само да създаде развлечение за лондончани и да увеличи продажбата на вестниците. Хиляди пъти по-добре е да приеме, каквото му пращат Соумс и боговете.

„А всъщност — мислеше честно той — кой знае дали бих могъл, дори заради сина си, да издържа по-дълго това положение! Във всеки случай тя поне ще се освободи от примката.“ Потънал в тези мисли, не усети тежката задуха. Небето беше облачно, тъмнолилаво, с тънки бели прорези. Тежка дъждовна капка остави малка звездообразна звезда в пясъка на шосето, когато той вече влизаше в парка. „Пфу! — помисли Джолиън. — И гръмотевица! Дано не е тръгнала да ме посрещне: ей сега ще завали като из ведро!“ Но в същия миг видя Айрин, която идваше към вратата на парка. „Ще трябва да изтичаме до Робин хил“ — каза си той.

Бурята мина над Полтри в четири часа — желано развлечение за чиновниците във всички канцеларии. Соумс пиеше чаша чай, когато му донесоха писмото:

„Уважаеми господине,

Форсайт срещу Форсайт и Форсайт

Според указанията Ви чест ни е да Ви съобщим, че днес уведомихме лично ответницата и ответника по горното дело в Ричмънд и в Робин Хил.

Вам предани

Линкман и Лейвър“

Соумс загледа втренчено писмото. Още от момента, когато даде тези нареждания, се изкушаваше да ги отмени. Такава скандална опозоряваща история! Сами доказателствата — доколкото ги бе чул — не му се виждаха убедителни; все по-малко и по-малко му се струваше вероятно ония двамата да са минали границите на приличието. Но делото, разбира се, ще ги отведе нататък; а тази мисъл го измъчваше. Онзи тип ще получи любовта, която сам той не бе успял никога да спечели! Нима беше вече съвсем късно? Нямаше ли някакво средство да ги раздели, след като ги бе стреснал с това съобщение? „Ако не сторя това веднага — помисли той, — ще бъде късно, щом са получили призовките. Ще ида да се срещна с него; още сега ще отида.“

Разстроен от нервното напрежение, той изпрати за едно от „модните“ таксита. Ще трябва може би дълго да търсим оня приятел, а господ знае какво решение могат да вземат те след подобен удар! „Ако бях някакво театрално муле — каза си той, — сигурно щях да взема камшик, пистолет или нещо подобно!“ Взе обаче само свитък книжа от делото „Мейджънти срещу Уейк“ с намерение да ги прегледа по пътя. Но дори не ги отвори; седеше неподвижен, като се полюляваше и подскачаше от време на време от друсането на колата, без да усеща нито течението зад врата си, нито миризмата на бензина. Ще трябва да се ръководи от поведението на другия и — главно — да запази самообладание!