Сага за Форсайтови

Когато колата наближи моста Пътни, Лондон бе започнал вече да изхвърля от недрата си работниците; мравките напускаха мравуняците. Колко мравки, всяка заета със своята прехрана, всички вплели пипала в огромното гъмжило! За пръв път в живота си навярно Соумс помисли: „Можех да запратя всичко по дяволите, ако исках! Нищо не ме засяга! Можех да се развличам, да живея както желая… да се забавлявам, както ми е угодно!“ Не! Човек, живял като него, не можеше да запрати всичко по дяволите… да отиде във Капуа194, да пропилее спечелените пари и доброто си име. Животът на човека е в това, което притежава и се е стремил да притежава. Само глупците мислят другояче… глупците, социалистите и развратниците!

Увеличила скоростта си, колата се носеше покрай извънградски вилите. „Навярно петнадесет мили в час! — помисли Соумс. — Това ще накара хората да живеят извън града.“ И той пресметна веднага как ще се отрази тоя факт върху ония части от Лондон, които бяха собственост на баща му… Сам той не бе влагал никога парите си в сгради; скритата си склонност към хазарт задоволяваше напълно с покупката на картини. Колата ускоряваше непрекъснато движението си, спусна се по хълма покрай Уимбълдънското поле. Тази среща! Един петдесет и две годишен мъж с големи деца и с име в обществото сигурно не ще постъпи безразсъдно! „Не ще поиска да опозори семейството си — помисли Соумс; — и той обичаше баща си, както аз обичам своя, а бащите ни бяха братя. Тази жена носи разруха! Какво има в нея? Никога не разбрах.“ Автомобилът се отклони, пое покрай гора и Соумс чу закъснял зов на кукувица, навярно първият, който чуваше през това лято. Минаваха почти край мястото, което бе избрал първоначално, така безцеремонно отхвърлено от Босини, който бе предпочел другото. Соумс изтри с носна кърпичка лицето и ръцете си и няколко пъти си пое дълбоко дъх, за да набере смелост. „Запази самообладание! — помисли той. — Запази самообладание!“

Колата зави по алеята към парадния вход, който можеше да бъде негов; до слуха му достигнаха звуци от пиано. Забравил бе, че онзи приятел има дъщери.

— Възможно е веднага да изляза — каза той на шофьора, — но може и да се забавя.

Позвъни.

Докато следваше прислужницата през завесите към вътрешния хол, изпита облекчение, че първата среща ще бъде със Джун или Холи — с тази която свиреше; затова безкрайно се изненада, когато видя пред пианото Айрин, а Джолиън — да я слуша унесено, седнал в креслото. И двамата станаха. Кръвта нахлу в главата на Соумс. Твърдото му решение да се ръководи от едно или друго изчезна изведнъж. Изражението на прадедите фермери в далечното крайбрежие — отпреди „Високомерния Досет“ — изби по лицето му.

— Чудесно!

Чу как онзи промърмори:

— Едва ли е подходящо тук… Да отидем в кабинета, ако нямате нищо против.

И двамата минаха покрай него през отдръпнатата завеса. В малката стая, където ги последва, Айрин застана до отворения прозорец, а „онзи“ — недалеч от нея до голямото кресло. Соумс затвори шумно вратата след себе си; този звук го върна назад към деня преди толкова години, когато бе затръшнал вратата пред Джолиън… и му бе забранил да се намесва в живота им.

— И така — започна той, — как възнамерявате да се оправдаете?

„Онзи“ има нахалството да се усмихне.

— Това, което получихме днес ви отнема правото да задавате такъв въпрос. Предполагам, се радвате, че ще се измъкнете от примката…

— О! — отвърна Соумс. — Така ли мислите! Аз дойдох да ви съобщя, че ще се разведа, без да пропусна нито едно обстоятелство, опозоряващо и двама ви, ако не се закълнете, че от днес нататък ще престанете да се срещате.

Изненада се от плавната си мисъл, защото в главата му беше хаос, а ръцете му трепереха. Ни един от двамата не отговори; но изражението им му се стори презрително.

— И така — продължи той, — ти… Айрин?

Устните й мръднаха, но Джолиън сложи ръка на рамото й.

— Оставете я! — извика гневно Соумс. — Ще се закълнеш ли, Айрин?

— Не.

— О! А вие?

— Още по-малко.

— Тогава сте виновни?

— Да, виновни сме.

Казала го бе Айрин със спокойния си ясен глас, с недостъпността, която така често го бе вбесявала. Извън себе си от ярост, той извика:

— Ти си сатана!

— Махайте се! Напуснете тоя дом, за да не извърша нещо непоправимо.

Този тип ще го заплашва с нещо непоправимо! А знае ли, че на косъм оставаше да бъде удушен?

— Настойник! — извика Соумс. — Който си присвоява това, което му е било поверено! Крадец, отнел жената на братовчеда си!

— Наричайте ме, както желаете. Вие избрахте своя път, ние — нашия. Махайте се!

Ако бе взел оръжие, Соумс сигурно би го употребил в тоя миг.

— Ще ми платите! — заяви той.

— С най-голямо удоволствие.

При това ужасно извращаване смисъла на думите му от сина на човека, който му бе измислил прозвището „Собственика“, Соумс се спря и ги загледа смаян. Наистина смешно!