Сага за Форсайтови

Докато вечеряха, започнаха да обмислят как ще постъпят. Тази вечер тя щеше да се върне в хотела си, а утре той ще я отведе в Лондон. Ще даде нареждания на своя адвокат Джек Херинг. И пръст няма да мръдне, за да попречи на хода на делото. Огромно обезщетение, съдебни наказания и разноски, каквото поискат — само да се свърши веднага, да я освободи от тая примка! Утре ще се срещне с Херинг… ще отидат заедно при него. А след това — в чужбина, за да не останат никакви съмнения, да превърнат в истина лъжата, която тя бе изрекла. Обърна се към нея; и на влюбения му поглед се стори, че тук стои не жена, а дълбокият тайнствен дух на Красотата, който старите живописци — Тициан, Джорджоне, Ботичели195 — са съумявали да уловят и да предадат в образите на своите картини… тази неуловима красота витаеше сякаш в нейните чело, коси, устни и очи.

„И всичко това ще бъде мое! — помисли той. — Просто ме е страх!“

След вечеря излязоха да пият кафето си на терасата. Дълго седяха там — вечерта беше прекрасна — да гледат бавното настъпване на лятната нощ. Беше топло, във въздуха се носеше ухание на цъфнали липи… подранили това лято. Два прилепа прелитнаха с тайнствен шум. Той бе сложил столовете срещу прозореца на кабинета и мушици прехвръкваха край тях към слабия светлик на стаята. Никакъв ветрец, никакъв шепот в листата на стария дъб, на двайсет ярда от тях! Почти кръглата луна изгря зад горичката; двете светлини се бореха, докато луната надделя, промени багрите и очертанията на цялата градина, промъкна се под каменните плочи, стигна до нозете им, пропълзя нагоре, промени лицата.

— Да — каза най-после Джолиън; — страхувам се, че много ще се уморите; затова по-добре да тръгваме. Момичето ще ви заведе в стаята на Холи.

Влезе в кабинета и позвъни. Прислужницата, която дойде, му подаде телеграма. Докато я гледаше да се отдалечава с Айрин, той помисли: „Трябва да е пристигнала преди повече от час, но тя не е искала да ни безпокои. Това е вече знаменателно. Да, скоро наистина ще ни обесят!“ Отвори телеграмата:

„Джолиън Форсайт, Робин хил

Синът ви почина тихо на 20 юни. Дълбоки съболезнования.“… Някакво непознато име.

Пусна телеграмата, обърна се и остана на място. Луната го огря; мушица докосна лицето му. Първият ден, когато не бе мислил непрекъснато за Джоли. Тръгна, без да вижда, към прозореца, блъсна се в старото кресло — креслото на баща му — и се отпусна на облегалката. Остана там прегърбен, загледан в тъмнината. Угаснал като свещ, далеч от вкъщи, от тия, които го обичат, съвсем сам, в тъмнина! Неговият син! Още от дете така добър към него… така мил! Само двайсетгодишен, а покосен като стрък трева… непоживял! „Аз наистина не го познавах — помисли Джолиън; — и той не ме познаваше; но се обичахме. А само любовта е от значение!“

Да умре самичък там… с копнеж по тях… по родната страна! За неговото форсайтовско сърце това изглеждаше толкова мъчително, по-тъжно от самата смърт. Без подслон, без закрила, без любов в последния миг! И цялото вкоренено в него родово чувство, любовта към семейството и неизменната привързаност към собствената плът и кръв, така дълбока у Джолиън старши… така дълбока у всеки Форсайт… се почувстваха оскърбени, смазани, разпокъсани от самотната смърт на сина му. Много по-добре би било да бе умрял в сражение, да е нямал време да тъгува по тях и да ги призовава, може би, в своето бълнуване!

Луната се бе скрила зад дъба, който му се стори изведнъж, че оживява и го гледа… дъба, където момчето му така обичаше да се катери, откъдето веднъж падна, удари се, но не заплака!

Вратата скръцна. Той видя, че Айрин влезе, взе телеграмата и я прочете. Чу шумоленето на роклята й. Тя коленичи край него — той се опита да й се усмихне. Тя протегна ръце и притегли главата му на рамото си. Парфюмът и топлотата й го обгърнаха: присъствието й погълна бавно цялото му същество.

Джеймс в очакване