Сага за Форсайтови

Стояха така, сдържани от невидима сила да не прибягнат км изстъпление. Не можеха да се сбият, а не намираха подходящи за случая думи. И Соумс не можеше, не знаеше как да се обърне, за да излезе. Погледът му бе прикован в лицето на Айрин. За последен път виждаше това фатално лице… несъмнено за последен път.

— А ти — каза изведнъж той — надявам се, че ще се държиш и с него така, както се държеше с мене… Толкова!

Видя я, че трепва и с чувство на полутържество и на полуоблекчение мина през хола и се качи в автомобила. Отпусна се на възглавниците със затворени очи. Никога в живота си не бе толкова близо до извършване на убийство; никога не бе изгубвал дотолкова самообладанието си, което беше негова втора природа. Чувстваше се ограбен, оголен — сякаш бе загубил всяка добродетел… Животът беше безцелен, мисълта отказваше да работи. Слънцето грееше в колата, но на него му беше студено. Току-що преживяната сцена бе потънала вече неизвестно къде, нямаше за какво да се задържи; и той изпитваше страх, сякаш висеше пред ръба на пропаст, сякаш само при още едно завъртане на винта и разумът му ще му измени. „Не съм годен за такива неща — помисли той, — не бива… не съм годен.“ Автомобилът засили скоростта: дървета, къщи, хора минаваха механично край него, лишени от каквото и да е значение. „Чувствам се съвсем особено — помисли той; — ще отида в турската баня. Бях… стигнах до нещо ужасно Така не може.“ Колата отново сви по моста и пое нагоре по Фулъм Роуд, покрай парка.

— В хамама — каза Соумс.

Странно, че в такъв горещ летен ден топлината може да бъде така успокоителна! Когато влизаше в пералнята, срещна Джордж Форсайт, който излизаше оттам зачервен и лъскав.

— Здравей! — усмихна се Джордж. — За какво се тренираш? Нямаш много излишна плът.

Шут! Соумс го отмина с полупрезрителна усмивка. Докато лежеше по гръб и се търкаше несръчно, за да се изпоти, той мислеше: „Да се смеят! Не искам да изпитвам никакви вълнения! Не мога да понасям бурни чувства! Вредят ми!“

Лятна нощ

След излизането на Соумс в малкия кабинет настана мъртва тишина.

— Благодаря ви за добрата лъжа — каза неочаквано Джолиън. — Да излезем… Въздухът тук вече не е, какъвто беше!

Тръгнаха мълчаливо покрай дългия, висок южен зид, където растяха праскови. Джолиън старши бе посадил тук-там и кипариси между тревистия насип и ниската ливада, изпъстрена с лютичета и жълтооки маргаритки; от дванайсет години растяха тук, докато тъмните им стройни очертания започнаха да напомнят Италия. Птици пърхаха тихо из влажните храсти; лястовици кръжаха с лъскави стоманеносини телца; тревата хрущеше под нозете, още по-свежо зелена; пеперудите се гонеха без шум. Покоят на природата беше чудно затрогващ след току-що миналата мъчителна сцена. Край огрения от слънцето зид се простираше тясна леха с полски карамфили и мушанки, в глухото бръмчене на пчелите потънаха всички други звуци — мученето на крава, загубила телето си, звукът на кукувица от бряст отвъд ливадата. Кой би казал, че само на десет мили зад тях започваше Лондон, Лондон на форсайтовци, със своето богатството и нищета; с мръсотията и шума си; с безредно пръснатите островчета от каменно великолепие и сивото море от отвратителни тухли и гипс? Лондон, видял по-раншната трагедия на Айрин и тежката младост на Джолиън; тази паяжина; този царствен подслон на собственическия инстинкт!

А докато се разхождаха, Джолиън мислеше за думите: „Надявам се, че ще се държиш с него така, както се държеше с мене.“ Това щеше да зависи от него. Можеше ли да вярва на себе си? Може ли един Форсайт да не зароби това, което обича? Можеше ли да му се довери Красотата? Или би трябвало да бъде само гостенка, която идва, когато пожелае, остава само няколко преходни мига и се връща, когато намери за добре? „Ние сме грабителска порода! — мислеше Джолиън. — Скъперници и алчни; цветът на живота не е в безопасност в нашите ръце. Тя трябва да дойде при мене както желае, когато желае, да не идва, щом не желае. Аз трябва да й бъда опора, клон, на който ще каца, но никога… никога клетка!“

Тя беше онази светла пролука, която бе видял насън. Щеше ли да мине този път отвъд завесата и да я настигне? Дали богатата обстановка на безброй притежания, плътната завеса на собственическия инстинкт, обгърнала черната фигура — самия него и Соумс, — ще се разкъса, за да може да мине през нея към своето видение, да намери там нещо, задоволяващо не само плътта? „Трябва да се науча — помисли той, — да, да се науча да не владея и да не руша.“