Сага за Форсайтови

В това горещо време прозорецът на мистър Полтид беше съвършено отворен и само една телена мрежа затваряше достъпа за мухите. Две-три се бяха опитали да влязат, но се бяха закачили за нея и стояха залепнали и, сякаш очакваха да бъдат изядени. Мистър Полтид проследи погледа на своя клиент, стана, почти готов да се извини, и затвори прозореца. „Позира, мулето!“ — помисли Соумс. Като всеки безусловно самоуверен човек, той бе успял да намери смелост и започна с обичайната си презрителна полуусмивка:

— Получих писмото ви. И реших да действам. Предполагам, че знаете коя дама всъщност следите?

Изражението а мистър Полтид в този миг беше наистина несравнимо. Съвсем ясно заявяваше: „А как мислите? Но това е една чисто професионална осведоменост, уверявам ви, и моля да я извините.“ Той махна едва доловимо с ръка, сякаш искаше да каже: „Какво ли… не се случва на човека.“

— Много добре — продължи Соумс, като овлажни устни. — Излишно е, значи, да говорим повече. Ще поверя делото си на Линкман и Лейвър от Бъдж роу. Не ще искам от вашите хора свидетелски данни, но бъдете добър в пет часа да предадете данните си на адвокатите, като продължавате да пазите най-строга тайна.

Мистър Полтид притвори очи, за да изрази пълното си съгласие.

— Драги сър… — започна той.

— Убеден ли сте — запита с неочаквана заинтересованост Соумс, — че данните са достатъчни?

Мистър Полтид едва забележимо сви рамене.

— Можете да опитате — промълви той — с това, което имаме; и, като се вземе предвид човешката природа, може да се опита.

— Ще потърсите мистър Линкман. Благодаря, не ставайте.

Не би могъл да понесе мистър Полтид да се озове по обичая си между него и вратата. Щом излезе на слънчевия Пикадили, изтри чело. Най-лошото бе минало… С непознатите ще бъде по-леко. Върна се в Сити да довърши останалото.

Вечерта, докато наблюдаваше на Парк Лейн как баща му вечеря, той бе обзет отново от копнежа за син… който ще го наблюдава как вечеря, когато остарее; когото ще държи на колене, както Джеймс го бе държал някога; собствен син, който ще може да го разбира, защото ще бъде същата плът и кръв… да го разбира и утешава, да стане по-богат и по-културен от самия него, защото ще започне живота си много по-охолно. Да остарее… като слабия, побелял, крехък, но жилав мъж, седнал отсреща… Да остарее съвършено сам с богатствата, които трупа; да не се стреми към нищо, защото богатството му е без бъдеще и ще остане за ръцете, устата и очите на хора, които той не и иска да знае! Не! Този път ще отиде докрай, ще се освободи, за да се ожени, да има син, когото ще отгледа, преди да заприлича на престарелия си баща, поглеждащ замислено ту десерта, ту сина си.

В това настроение отиде да спи. Но, затоплен в тънките ленени чаршафи от запасите на Емили, той бе обзет от мъчителни спомени. Представи си Айрин, почти почувства близостта на тялото й. Защо извърши глупостта да я види пак, да попадне отново в този порой, да се измъчва с мисълта, че тя е с оня приятел, с оня крадец!

Летен ден

Мисълта за сина му рядко напускаше Джолиън в дните след първата му разходка в Ричмънд парк. Не бе получил вече никаква вест; запитванията във Военното министерство не изясниха нищо; писмо от Джун или Холи можеше да очаква най-рано след три седмици. През тия дни той почувства колко недостатъчни са спомените му за Джоли, какъв дилетант е бил като баща. Нямаше нито един спомен за някакво скарване или помирение, защото не бяха се карали; за нито един сърдечен разговор — дори когато бе умряла майката на Джоли. Само една полушеговита обич. Прекалено много се бе страхувал да не се обвърже някак, да не загуби своята свобода, да не наруши свободата на сина си.

Усещаше успокоение само в присъствието на Айрин, при все че то беше страшно усложнено от растящото съзнание за раздвоението на чувствата му между нея и Джоли. С Джоли беше свързано съзнанието му за продължение на рода и за общественото верую, което бе усвоил дълбоко на младини, както и по-късно, когато синът му следваше в колежа и университета… съзнанието, че бащата и синът не бива да изневерят на това, което очакват един от друг. С Айрин го свързваше радостта му от красотата и природата. А сякаш все по-малко и по-малко разбираше кое от двете чувства е по-силно. От това вцепенение обаче бе събуден грубо в деня, когато — на тръгване за Ричмънд — бе пресрещнат от младеж с познато лице, на велосипед, който приближи с лека усмивка.

— Мистър Джолиън Форсайт, нали? Благодаря ви.

Подаде му един плик и изчезна с велосипеда. Изненаданият Джолиън отвори плика.