Сага за Форсайтови

Слънцето бе почти залязло. Скоро щеше да се захлади. Бе желал да знае кое време е… да докосне стария си гладък часовник, да го чуе как отброява часовете. Би било така приятно, като у дома. Нямаше сили дори да си спомни, че е навил за последен път стария часовник в дена, когато бе постъпил тук. Кръвта туптеше така слабо в мозъка му, че лицата на влизащите и излизащи сестри, лекари, санитари се сливаха, превръщаха се в едно-единствено безлично лице; а всичко, което говореха за него, значеше все едно и също, тоест почти нищо. Това, което беше вършил някога, макар далечно и едва доловимо, беше все пак по-ясно… Ето, минаваха покрай старите стъпала към билярдната в Хароу… оттук, оттук, сър!… Увива обувките си в Уестминстър газет, хартията е зеленикава, обувките — лъскави… Дядо му идва някъде от мрака… мирише на пръст… от гъбарника! Робин Хил! Покрили бяха с листа горкия Балтазар. Татко! Роден дом!

Съзнанието се върна, той забеляза, че в реката няма никаква вода… И някой му говори. Иска ли нещо? Не. Какво да иска? Няма сили да иска… Да можеше само да чуе как бие старият му часовник…

Холи! Не ще съумее да подаде както трябва!192 О! Хвърляй, хвърляй нагоре! Не по земята!… „Теглете назад, вторият и първият!“193 Той беше вторият!… Съзнанието се върна отново, той зърна виолетовия здрач навън, изгряващия кървавочервен лунен сърп. Очите му се впиха като омагьосани в него… а сърпът се издигаше все по-високо и по-високо през дългите минути на пълната мисловна пустота…

„Отива си, докторе!“ Няма ли вече да обува обущата си? Никога ли?… „Дръжте се както трябва, втори!“ Без плач! Мини безшумно… отвъд реката… да спиш!… Тъмно ли?… Да би навил някой… часовника… да бие!…

Соумс действа

Запечатаният плик с почерка на мистър Полтид стоя неотворен в джоба на Соумс цели два часа, докато вниманието му бе изцяло погълнато от работите на Новото каменовъглено дружество; то бе започнало да запада още от времето, когато Джолиън старши се отказа от председателстването, а напоследък се разпадаше толкова бързо, че не оставаше нищо друго, освен да го ликвидира. Взе писмото и отиде да обядва в своя клуб в Сити, който му беше скъп, защото се бе хранил там с баща си още в началото на осемдесетте години, когато на Джеймс му беше приятно да го води със себе си и да го запознава с бъдещия му живот.

В един отдалечен ъгъл, седнал пред чиния с печено овнешко и картофено пюре, той прочете:

„Уважаеми господине, съгласно Вашето предложение съответно продължихме работата с другото лице и стигнахме до задоволителни резултати. Наблюдението на 47 ни позволи да открием 17 в «Грийн хотел», Ричмънд. Двамата са се срещали през изтеклата седмица всеки ден в Ричмънд парк. Нищо по-определено не е било отбелязано досега. Но, като свързвам това с данните, които имаме от Париж от началото на годината, убеден съм, че ще можем да задоволим съда. Ще продължаваме, разбира се, наблюдението до ново нареждане от Вас.

С дълбока почит

Клод Полтид“

След като прочете два пъти писмото, Соумс кимна на сервитьора:

— Отнесете печеното — студено е.

— Да ви донеса ли друго, сър?

— Не. Донесете ми кафе в другия салон.

Заплати яденето, което не бе вкусил, и излезе, минавайки покрай двама непознати, които се престори, че не е забелязал.

„Да задоволим съда!“ — мислеше той, седнал пред кръгла мраморна масичка с чаша кафе. Този Джолиън! Наля си кафе, сложи му захар и го изпи. Ще го изложи в очите на собствените му деца! Стана, оживен от това решение, но внезапно и за пръв път разбра колко е неудобно да бъде свой собствен адвокат. Не може да води това скандално дело в своята кантора. Ще трябва да повери този съкровен въпрос, засягащ личното му достойнство, на чужд човек, на друг професионален специалист по семейни безчестия. При кого би могъл да отиде? Може би при Линкман и Лейвър, на Бъдж роу… почтени, не много известни, а нему съвсем бегло познати. Но преди да се срещне с тях, ще трябва да види отново Полтид. При тази мисъл изпита явно колебание. Да открие ли тайната си? Как да я изрече? Как да се изложи сам на презрение и скрито осмиване? Но този приятел вече знае… да, положително знае! И, като чувстваше, че трябва да приключи още сега въпроса, взе файтон за Уест Енд.