Сага за Форсайтови

— Защо ще ти казва? — отвърна Емили. — Кой би допуснал, че желаеш такова нещо? Наистина ни изненадваш, моето момче, след толкова години.

— Ще се вдигне шум — промълви на себе си Джеймс, — но не мога да го предотвратя. Не ме четкай токова силно! Кога ще бъде делото?

— Преди лятната ваканция. Противната страна няма да се защитава.

Устните на Джеймс замърдаха в някакви тайни пресмятания.

— Не ще доживея да видя внук — промълви той.

Емили престана да го четка.

— Разбира се, че ще доживееш. Соумс ще побърза.

Последва дълго мълчание. Най-после Джеймс протегна ръка.

— Дай ми одеколона. — Вдигна стъклото до носа си, обърна се към Соумс и му поднесе челото си. Синът го целуна точно там, откъдето започваше косата. Лицето на Джеймс трепна успокоено, сякаш тревогата му бе стихнала изведнъж.

— Ще си легна вече — реши той. — Не искам да чета вестниците, когато започне онази история. Те са противна напаст; и не бива да им обръщам внимание… Много съм стар.

Странно развълнуван, Соумс тръгна към вратата; чу баща си да казва:

— Уморих се; ще се помоля в леглото.

А майка му отговори:

— Разбира се, Джеймс; ще ти бъде много по-удобно.

Измъкване от паяжината

Известието за смъртта на Джоли, загинал като толкова други войници, предизвика смесени чувства на Форсайтовата борса. Странно беше да прочетат, че Джолиън Форсайт (пети последователен носител на името по права линия) бе умрял от болест в служба на родината си, и да не почувстват скръб. Съживи се само някогашното недоволство към баща му, който се бе отчуждил от тях. Толкова голям бе все още авторитетът на Джолиън старши, че останалите Форсайтови и до днес не смееха да признаят, че именно те се бяха отвърнали от неговия син заради нередното му поведение. Вестта засили, разбира се, грижата и тревогите за Вал; но Вал беше по презиме Дарти и, дори и да загине или да получи кръста „Виктория“, това не можеше да има същото значение, както ако би бил Форсайт. Нещастен случай или отличие на Хейманови също никого не би затрогнало. Семейната им гордост се чувстваше изиграна.

Как се бе пуснал по това време слухът, че „нещо ужасно, мила“ витае над тях, не би могъл да каже никой, а най-малко Соумс, който пазеше всичко в пълна тайна. Някой бе зърнал може би в списъка делото „Форсайт срещу Форсайт и Форсайт“ и бе добавил към това: „Айрин и оня с русата брада в Париж.“ Може би стените в Парк Лейн имаха уши. Както и да е, известно беше — старите го шепнеха, младите го разискваха, — че на семейната гордост се подготвя удар.

При едно от своите неделни посещение у Тимоти — където чувстваше, че не би могъл да седи след започване на делото — Соумс разбра още с влизането, че всички знаят новината. Никой, разбира се, не се осмели да заговори пред него, но останалите четирима Форсайтови, които бяха там, притаиха дъх, уверени, че нищо не ще попречи на леля Джули да ги постави в неудобно положение. Тя поглеждаше така тъжно Соумс, така често замълчаваше, че леля Естер се извини, че трябва да промие окото на Тимоти — излязъл му ечемик. Невъзмутим и, както винаги, леко високомерен, Соумс не стоя много. Излезе, едва сдържайки проклятието зад своите бледи, полуусмихнати устни.

За щастие той успяваше да отвлича мисълта си, жестоко измъчена от наближаващия скандал, като обсъждаше денонощно плановете за оттеглянето си от професията — защото бе стигнал и до това тежко решение. Да се среща и занапред с хора, които го смятаха за „прозорлив“ човек и опитен съветник… след тази история… о, не! Изискаността и гордостта, така ясно преплетени у него със собственическата тъпота, въставаха срещу подобна мисъл. Ще се оттегли, ще води затворен живот, ще купува картини, ще си създава име на колекционер… В края на краищата сърцето го е влечало винаги повече към изкуството, отколкото към юриспруденцията. Но за да осъществи това безвъзвратно взето решение, трябваше да подготви сливането си с друга фирма, и то без да се разбере, защото иначе хорското любопитство ще хвърли предварително сянка на унижение върху него.

Спрял се бе на фирмата „Къткот, Холидей и Кингстън“, в която двама от съдружниците бяха покойници. Така че след сливането името на фирмата щеше да бъде: „Къткот, Холидей, Кингстън, Форсайт, Бъстърд и Форсайт.“ Но, след като обсъдиха въпроса кои от покойниците имат все още влияние между живите, решиха да съкратят фирмата на „Къткот, Кингстън и Форсайт“, при което Къткот щеше да бъде действителен, а Соумс — номинален съдружник. Но за името, авторитета и клиентелата си щеше да получи значителна сума.