Сага за Форсайтови

— Би могло да бъде и по-зле; вечни разправии за пари. Искаш ли да дойда утре в съда, Соумс?

Той й протегна ръка. Този жест издаде така ясно чувството му за самота, че сестра му я стисна с двете си ръце.

— Не се тревожи, мили. Ще се чувстваш така добре, когато делото свърши.

— Не зная какво съм сторил — промълви дрезгаво Соумс. — Не можах да разбера. Всичко е някак наопаки. А много я обичах! Винаги съм я обичал.

Уинифред зърна капка кръв на устната му и дълбоко се развълнува.

— Разбира се — отвърна тя. — Държанието й беше винаги лошо. Но какво да правя с женитбата на Вал, Соумс? Не зная какво да му пиша при сегашното положение. Ти си виждали девойчето — хубавичко ли е?

— Да, хубавичко — промълви Соумс. — Тъмнокосо… истинска аристократка.

„Не е зле тогава — помисли Уинифред; Джолиън е бил винаги човек със стил.“

— Такава неразбория! — промълви тя. — Какво ли ще каже тате?

— Не бива да му съобщаваш — заяви Соумс. — Войната скоро ще свърши и най-добре ще бъде Вал да си купи там стопанство.

Беше равносилно да й каже, че смята племенника си за загубен.

— Не съм казала на Монти — промълви унило Уинифред.

Делото започна към обяд на следващия ден и приключи за малко повече от половин час. Бледен, елегантен, тъжен, Соумс застана пред съда; толкова много бе страдал предварително, та беше почти безчувствен. Щом чу решението, което постановяваше разтрогването на брака, напусна залата.

Още четири часа, докато се разчуе! „Бракоразводното дело на един адвокат!“ Бурен, неотстъпен гняв смени безчувствеността му. „По дяволите всички! — помисли той. — Няма да избягам, ще се държа така, сякаш нищо не се е случило.“ И в засилващата се жега по Флийт Стрийт и Лъдгейтхил198 тръгна към своя клуб в Сити, закуси и се върна в бюрото си. Там работи упорито през целия следобед.

На излизане разбра, че чиновниците му вече знаят, и отговори на случайните им погледи така подигравателно, че те отвърнаха веднага глави. Пред Сейнт Пол се спря да купи най-приличния вечерен вестник. Да! Ето! „Бракоразводното дело на един добре известен адвокат. Съответник — братовчед му. Обезщетението се подарява на слепите.“… Да, напечатали го бяха! При всеки срещнат си казваше: „Дали знае?“ И изведнъж се почувства някак странно. Нещо се завъртя в главата му.

Какво ставаше? Поддал се бе на вълнението! А не биваше! Ще се разболее. Не бива да мисли! Ще отиде до реката, ще гребе, ще лови риба. „Не ще оставя да ме повалят!“ — каза си той.

Внезапно му мина през ум, че имаше да свърши нещо важно, преди да излезе от града. Мадам Ламот! Трябваше да й обясни законните срокове. Оставаха още шест месеца, преди да бъде окончателно свободен! Само че не му се искаше да види Анет! Прокара ръка по темето си — главата му пареше.

Сви през Ковънт гардън. Отврати се от вмирисания въздух на стария пазар, където всякакви отпадъци гниеха в горещия юлски ден, а Сохо му се стори повече от винаги безнадеждно средище на всякакви мошеници. Само ресторант „Бретан“, спретнат, наскоро боядисан, със сини сандъчета и миниатюрни дръвчета в тях, се държеше малко настрана със своето френско себеуважение. Беше време за почивка и бледи, спретнати сервитьорки подготвяха малките маси за вечеря. Соумс мина покрай тях към вътрешното отделение. За голямо негово неудоволствие на почукването се обади Анет. Изглеждаше бледа и уморена от горещината.

— Съвсем ни забравихте — каза провлачено тя.

Соумс се усмихна.

— Не по мое желание: бях много зает. Къде е майка ви, Анет? Имам да й съобщя нещо.

— Мама не е в къщи.

На Соумс се стори, че тя го поглежда някак странно. Какво знаеше? Какво й бе казала майка й? От усилието да разбере това усети, че в главата му става нещо необичайно. Залови се за ръба на масата и забеляза смътно как Анет дотича със светнали от изненада очи. Той затвори своите и промълви:

— Няма нищо, трябва да е от слънцето.

От слънцето ли? Не от слънцето, а от мрака! Гласът на Анет, сдържаният й глас на французойка каза:

— Седнете, по-лесно ще ви мине.

Ръката й докосна рамото му и Соумс седна в креслото. Когато притъмняването пред очите му мина и той ги отвори, видя, че тя го гледа. С непроницаемо, странно изражение за една двайсетгодишна девойка!

— По-добре ли ви е?

— Нищо ми няма вече — отвърна Соумс.

Чувстваше по инстинкт, че не печели, ако изглежда слаб… възрастта беше предостатъчна пречка. Само в силата на волята е спасението му пред Анет; през последните месеци бе загубил почва поради нерешителността си… не можеше да губи нищо повече. Стана и заяви:

— Ще пиша на майка ви. Заминавам за продължителна почивка в жилището си край реката. Искам и двете да ми погостувате там. Сега е особено красиво. Ще дойдете, нали?

— Ще ни бъде много приятно — леко натъртване върху гърленото „р“, но никакво въодушевление. Той добави почти тъжно:

— И на вас горещината се отразява зле, нали, Анет? Ще се почувствате много добре край реката. Довиждане.

Анет се наведе към него. В това движение прозираше сякаш разкаяние.

— Ще можете ли да вървете? Да ви направя кафе?

— Не — отвърна твърдо Соумс. — Подайте ми ръка.