Сага за Форсайтови

И, за да види отминаването на тази епоха, Лондон — нейно любимо, разглезено дете — вливаше своите граждани през всяка врата в Хайд парк, средище на викторианството, честит резерват на форсайтовци. Под сивото небе, което всеки миг можеше да прокапе, траурното множество се събираше да види шествието. „Добрата стара“ кралица, претоварена с години и добродетел, напускаше за сетен път своето уединение, за да се разходи из Лондон. От Хаундсдич, Ектън, Илинг, Хампстед, Излинтън и Бетнъл грийн; от Хекни, Хорнси, Лейтънстоун, Бетърси и Фулъм; от зелените пасбища, където процъфтяваха форсайтовци — Мейфеър и Кенсингтън, Сейнт Джеймс и Белгрейвиа, Бейсуотър и Белси, и Риджънт парк, — хората се стичаха към улиците, откъдето покойницата щеше да мине след малко в мрачен и тържествен церемониал. Никоя кралица вече не ще царува толкова дълго, нито хората ще могат да видят срещу парите си погребението на цялата историческа епоха. Жалко, че войната все още продължаваше, та не можаха да сложат върху ковчега й венеца на победата! Но всичко друго щеше да участва благоговейно — войници, моряци, чужди владетели, свалени знамена, погребален звън, а най-вече огромното, отвред нахлуващо множество, където може би тук-там, под задължителното черно облекло, някое сърце се свиваше от искрена скръб, защото към своя вечен покой отминаваше в тоя миг не само кралицата, но и жената, която не бе позволила на страданията да я сломят и бе живяла според разбиранията си честно и мъдро. Застанал под ръка с Анет сред множеството край оградата на парка, Соумс чакаше. Да! Отминаваше една епоха! Сега, с тия професионални съюзи, с лейбъристите в камарата на общините, с романите от континента, с неизразимата промяна в общото възприемане на света, всичко беше различно; той си припомни тълпата в оная вечер при превземането на Мейфкинг и думите на Джордж Форсайт: „Всички са социалисти и искат да ни заграбят имота!“ И Соумс — като баща си — не знаеше… не можеше да каже какво ще стане… с тоя Едуард на престола!203 Никога вече не ще бъдат така сигурни, както при добрата стара Вики! Той притисна ръката на младата си жена. Тя беше във всеки случай напълно негова, сигурна домашна собственост, нещо, което заслужаваше да го притежава… нещо наистина реално. Той я притискаше до себе си, стараеше се да отстрани другите и се чувстваше доволен. Тълпата се люшкаше около тях, ядеше сандвичи, отърсваше трохи; момчета, покатерили се на платаните, бъбреха като маймуни, хвърляйки вейки и портокалови кори. Определеният час бе отминал, шествието щеше скоро да се появи! И изведнъж, малко по-назад и по-вляво, той зърна висок мъж с мека шапка и къса посивяла брада, а до него — висока жена с кожено калпаче и воал. Джолиън и Айрин, които разговаряха и се усмихваха, притиснати един до друг, както той сам и Анет! Не бяха го видели; скришом, със странно свито сърце, Соумс продължи да ги наблюдава. Изглеждаха щастливи! Защо бяха дошли тук — тези бунтари по рождение, отрекли викторианските идеали? Какво търсеха сред тази тълпа? И единият, и другият, нарушили по два пъти нравствените закони… дошли да изложат на показ своята любов и безпътство! Той ги гледаше като омагьосан; признавайки неохотно дори и сега, когато държеше под ръка Анет, че тя… Айрин… Но не! Няма да признае това! И отвърна глава. Няма да ги гледа, не ще позволи на някогашните огорчение и копнеж да го обземат отново! Но в същия миг Анет се обърна към него и попита:

— Ония двамата, Соумс, положително те познават. Кои са?

Соумс вирна нос настрана.

— Кои?

— Онези, виж ги, тъкмо си тръгват. Познават те.

— Не — отвърна Соумс. — Имаш грешка, мила.

— Прекрасно лице! И каква походка! Elle est très distinguée!

Този път Соумс погледна. Така бе влязла тя, така и бе излязла от живота му — леко олюляваща се, изправена, далечна, неуловима, избягваща всяко духовно общение с него! Той отвърна рязко очи от това отминаващо видение на миналото.

— По-добре погледни пред себе си — каза той. — Вече наближават!

Но докато стоеше, стиснал ръката й и привидно загледан в началото на шествието, той тръпнеше от чувството, че винаги нещо ще му се изплъзва, от инстинктивно съжаление, че не може да притежава и двете.

Музиката и шествието приближаваха полека, докато най-после дългата процесия мина в пълно мълчание през вратата на парка. Чу как Анет въздъхна: „Колко е тъжно и прекрасно!“ Усети как стисна ръката му и се надигна на пръсти; почувства как го обзема вълнението на тълпата. Ето го… ковчегът на кралицата, ковчегът на бавно изчезващата епоха! И докато той отминаваше, от дългите редици се понесе глух стон, какъвто Соумс никога не бе чувал, така несъзнателен, първичен, дълбок и неудържим, че нито той, нито другите съзнаваха дали не се е изтръгнал от техните гърди. Странен беше наистина този звук! Дан на една епоха към собствената й смърт… О! О!… Изплъзнала се бе опората в живота. Отиваше си това, което смятаха вечно! Кралицата… бог да я прости!