Сага за Форсайтови

Тя протегна ръка, която Соумс вдигна до устните си. Когато я погледна, лицето й имаше все същото странно изражение.

„Нищо не мога да разбера — мислеше той, докато излизаше — Но не бива да мисля… не трябва да се тревожа.“ И все пак се тревожеше, докато отиваше към Пел — Мел. Англичанин, не от нейната религия, възрастен, изстрадал една семейна трагедия — какво можеше да й даде? Само богатство, обществено положение, охолен живот, възхищение! Много, но достатъчно ли за една красива двайсетгодишна девойка? Чувстваше, че така малко познава Анет! А изпитваше и необясним страх пред френския характер на майката, пък и на дъщерята. Те знаеха отлично какво желаят. Бяха почти Форсайтовки. Никога нямаше да тичат подир призрак и да изпуснат същността! Страхотното усилие, потребно, за да напише от клуба писмо до мадам Ламот, го предупреди отново, че е накрая на силите си.

„Уважаема госпожо (писа той), от приложената изрезка от вестник ще видите, че днес получих разрешение за разтрогване на брака ми. Обаче, според английските закони, аз ще бъда свободен да се оженя повторно едва когато решението бъде потвърдено след шест месеца. Междувременно бих желал да ме смятате официален кандидат за ръката на дъщеря Ви. Ще Ви пиша след няколко дни, когато Ви помоля да ми погостувате и двете в дома ми край реката.

Искрено Ваш

Соумс Форсайт“

След като запечата и прати писмото, мина в трапезарията. Три лъжици супа го убедиха, че не е в състояние да яде; поиска да му поръчат файтон, заповяда да го откарат на гара Падингтън и взе първият влак за Рединг199. Стигна у дома си точно при залез и тръгна да се разходи из ливадите. Във въздуха се носеше ухание на полски и градински карамфили, цъфнали в лехите. Откъм реката подъхваше прохлада.

Почивка… и покой! Да оставим нещастника да си отдъхне! Нека грижите, срамът и ядът престанат да се гонят като нощни птици в съзнанието му! Като полузаспали гълъби, кацнали в своя гълъбарник, като пухкавите зверчета в горите на отвъдния бряг и простите хорица в бедните котеджи, като дърветата и тази бързо избледняваща в мрака река, като потъмняващото теменуженосиньо небе, където вече изгряваха звезди… Да се откъсне от себе си и да си почине!

Една епоха отминава

Сватбата на Соумс и Анет се състоя в Париж, в последния ден на януари 1901 година, така безшумно, че дори на Емили съобщиха само свършения факт. На другия ден той я доведе в един от спокойните лондонски хотели, където срещу много пари се получават по-малко удобства, отколкото всякъде другаде по света. Красотата й, подчертана от скъпи парижки тоалети, го радваше много повече, отколкото най-красивия китайски порцелан или най-прекрасната картина; и той очакваше с нетърпение минутата, когато ще може да я покаже на Парк Лейн, на Грийн Стрийт и у Тимоти.

Ако някой би го запитал през тия дни: „Кажете откровено — влюбен ли сте в тази девойка?“ — той би отговорил: „Да съм влюбен? Какво е любовта? Ако ме питате дали изпитвам към нея това, което изпитвах към Айрин в далечните дни, когато въздишах и копнеех по нея и не се успокоих, докато най-после отстъпи — не! Ако имате пред вид дали се възхищавам на младостта и хубостта й, дали изпитвам вълнение, когато я виждам край себе си — да! Дали ще оправдае надеждите ми, дали ще ми бъде достойна съпруга, достойна майка на децата ми? Пак ще кажа: да! Какво повече ми трябва? И какво повече получават от съпрузите си три четвърти от омъжените жени?“ Ако запитващият би продължил с въпросите си: „А мислите ли, че е било почтено да изкусите тази девойка да ви се отдаде за цял живот, ако не сте сигурен, че наистина сте докоснали сърцето й?“ — той би отговорил: „Французите гледат на тия неща по-другояче от нас. Бракът е за тях възможност да се настанят, да имат деца, а след моя личен опит не съм никак сигурен дали тяхното разбиране не е по-разумно. Не ще очаквам този път повече от това, което мога да получа, или което тя може да ми даде. Не ще бъда изненадан, ако след годни ми създаде неприятности; но дотогава ще съм остарял, ще имам деца. И ще затварям очи. Преживях вече своята голяма любов; нейната е може би напред… не предполагам, че ще бъде към мене. Давам й твърде много, не очаквам много в замяна, освен деца или поне един син. Но в едно съм уверен — тя е човек с истински здрав разум.“