Сага за Форсайтови

Едно писмо от адвоката на Джолиън до неговия изясняваше, че „ония двамата“ са в Италия. Освен това бяха дали възможност надлежно да се установи, че са били заедно в един лондонски хотел. Въпросът беше ясен като бял ден и щеше да се реши за половин час; но през този половин час той щеше да преживее адски мъки; а след този половин час всички носители на името Форсайт щяха да почувстват, че розата е загубила своето ухание. Той не се самоизмамваше, като Шекспир, че розата, както и да се нарича, все така приятно ще ухае197… Името беше собственост — конкретна, неопетнена собственост, — чиято стойност щеше да се понижи поне с двайсет на сто. А, като се изключи Роджър, отказал някога да се кандидатира за член на парламента, и — о, ирония! — Джолиън, спечелил име на художник, ни един Форсайт не бе се прочул с нищо. Но тъкмо тази липса на известност беше най-ценният актив на името. Неизвестно, съвършено индивидуално име, негова изключителна собственост; никога неизползвано, за добро или за зло, от нахалната мълва. И той, и всеки член на рода го пазеха непокътнато, неопетнено, неразгласявано, споменавано в обществото, само доколкото беше неизбежно при раждания, женитби и смърт. И през тези седмици на очакване, докато подготвяше оттеглянето си от юриспруденцията, той изпитваше страшна ненавист към нея — така дълбоко се възмущаваше от предстоящото оскверняване, което тя налагаше на името му, за да му даде възможност да го увековечи по законен път. Чудовищната несправедливост на всичко това будеше у него постоянно потискана ярост. Той желаеше само едно — да има безупречен семеен живот, а ето че трябваше да застане пред съда — след толкова безполезни празни години, — за да признае, че не е съумял да задържи съпругата си… да се изложи на съжаления, надсмиване и презрение от страна на колегите си. Всичко вървеше наопаки. Ония двамата трябваше да страдат… а бяха… в Италия! Законът, на който той бе служил така вярно, който бе смятал благоговейно за пазител на всяко притежание, му се струваше през тия седмици невероятно жалък. Имаше ли нещо по-безсмислено от това да кажеш на човека, че е собственик на съпругата си и да го накажеш, когато някой незаконно му я отнеме. Не знае ли законът, че името е за човека като зеницата на окото му, че е много по-тежко да те смятат за рогоносец, отколкото за прелъстител? Соумс действително завиждаше на Джолиън за славата, че е успял там, където той сам се бе провалил. Тревожеше го въпросът за обезщетението. Искаше да причини на оня тип страдание, но си спомняше думите му: „С най-голямо удоволствие!“ и разбираше, че с иска за обезщетение ще причини страдание не на Джолиън, а на себе си; изпитваше странното чувство, че за Джолиън ще бъде наистина удоволствие да плати… той беше така разточителен! Освен това, почти неприлично беше да иска обезщетение. Казал го бе машинално; но сега, при наближаване на делото, Соумс виждаше в този иск само една уловка на безчувствения, неразборчив закон, за го да направи смешен; за да могат хората да се подсмихват и да казват: „О, да! Добра цена получи за жена си!“ И даде нареждане на адвоката си да заяви, че парите ще бъдат подарени на приют за пропаднали жени. Дълго обмисля какъв благотворителен институт да избере като най-подходящ, но след като се спря на този, се събуждаше нощем и си казваше: „Не става, премного се хвърля в очи; ще привлече вниманието на всеки. Нещо по-скромно, по-пристойно.“ Не обичаше кучетата, иначе би определил парите за тях; накрая, съвършено отчаян — защото познанията му за благотворителните почини бяха твърде ограничени, — се спря на слепите. Те не бяха неподходящи, а освен това за тях съдът щеше да определи по-голяма сума.

Много дела отпаднаха от списъка, който това лято беше необичайно кратък, така че делото на Соумс щеше да се гледа още през юли. Единствената му утеха през тия дни беше Уинифред. Тя проявяваше съчувствието на човек, минал сам през това мъчилище. Беше самотна жена, на която човек можеше да се довери, защото знаеше, че тя не ще каже нищо на Дарти. Онзи разбойник щеше само да се зарадва! Към края на юли, в навечерието на делото, Соумс отиде у сестра си. Не бяха заминали още, защото Дарти бе изхарчил парите за летуването, а Уинифред не смееше да иде за пари у баща си, който чакаше делото на Соумс да свърши, без да му съобщят.

Намери я с писмо в ръка.

— От Вал ли? — запита мрачно той. — Какво пише?

— Пише, че се е оженил — отвърна Уинифред.

— За коя, боже мой?

Уинифред вдигна глава.

— За Холи Форсайт, дъщерята на Джолиън.

— Какво?

— Взел отпуск и се оженил. Аз дори не знаех, че се познават. Неприятно, нали?

Соумс се засмя при това омаловажаване на станалото, характерно за Уинифред.

— Неприятно ли? Хм, смятам, че не ще узнаят нищо докато се върнат тук. А може би е по-добре да си останат там. Онзи приятел, баща й, ще й даде пари…

— Но аз искам Вал да се върне — почти простена Уинифред. — Липсва ми. Той ми е подкрепата в живота.

— Зная — промълви Соумс. — Как се държи Дарти?