Сага за Форсайтови

„Хм! — помисли Соумс. — Това се отнася за мене!“ Погледна я настойчиво. „Тя е човек със здрав разум — каза си той. — Ще трябва да я накарам веднъж за винаги да разбере.“

— Слушай, Анет, това е нещо съвсем просто, само че се налага да го разбереш. У нас се смята, че хората от свободните професии и тези, които не работят нищо, стоят по-високо от търговската класа, като се изключат, разбира се, най-богатите търговци. Много глупаво може би, но е така. Занятието може да е много почтено и все пак ви излага; не ще можете вече да се явявате в добро общество, да се радвате на познанство с видни хора… Това е то!

— Разбирам — отвърна Анет. — Така е и във Франция.

— О! — промълви Соумс с облекчение, а в същото време и някак смутен. — Класата е, разбира се, нещо много важно!

— Да — съгласи се Анет. — Comme vous êtes sage!210

„Чудесно! — помисли Соумс, като гледаше устните й — Само че е доста хаплива.“ Той не знаеше френски толкова добре, за да се засегне от това, че не му говореше на ти. Прегърна я и промълви, като изговаряше полека и старателно всяка дума:

— Et vous êtes ma belle femme.211

Анет се отдръпна със смях.

— Oh, non! — каза тя. — Oh, non! Ne parlez pas français, Соумс!212 А какво очаква онази стара дама, леля ти?

Соумс прехапа устни.

— Господ знае — отвърна той. — Тя винаги измисля нещо.

Но сам знаеше по-добре от господа.

Затихнало въодушевление

Войната се проточи; според Никълъс щяла да струва най-малко триста милиона! Имаше сериозна опасност за увеличаване данъка върху дохода. Но срещу парите си щяха да получат веднъж завинаги цяла Южна Африка. И макар към три часа собственическият инстинкт да се чувстваше здраво разтърсен, на закуска се съвземаше със съзнанието, че на този свят нищо не се получава даром. Хората се занимаваха, общо взето, с работите си, сякаш не съществуваха война, концентрационни лагери, неуловимият де Вет213 или недоволството на Европа, с една дума — нищо неприятно. Всъщност настроението в Англия можеше да се сравни с картата на Тимоти, защото Тимоти не местеше вече флагчетата, а те не мръдваха сами нито назад, нито дори напред, както би трябвало да се движат.

Затишието се разпростря: обзе и Форсайтовата борса, където се чувстваше обща неувереност за бъдещето. Съобщението в колоната за женитби в „Таймс“: „Джолиън Форсайт за Айрин, единствената дъщеря на професор Ерън“ предизвика съмнение дали Айрин е правилно назована. Но все пак изпитаха облекчение, че не е казано: „«Айрин, бившата съпруга» или «Айрин, разведената съпруга» на Соумс Форсайт“.

Общо взето, семейството се държа още от началото твърде достойно към тази „история“. Както бе заявил Джеймс: „Свършено!“ Няма защо да се вълнуват! Никаква полза, ако признаят, че е било „една отвратителна каша“, според новия начин на изразяване.

Но какво щеше да стане, след като Соумс и Джолиън се бяха оженили повторно? Това именно беше любопитно да се знае. Джордж, както разправяха, се обзаложил с Юстас на шест срещу четири, че малкият Джолиън ще изпревари малкия Соумс. Джордж беше такъв смешник! Говореше се също, че се басирал с Дарти дали Джеймс ще доживее до деветдесет години; но никой не знаеше кой от двамата е държал за Джеймс.

В началото на май Уинифред съобщи, че Вал бил ранен в крака и ще бъде освободен от строя. Гледала го съпругата му. Щял да понакуцва, но толкова малко, че не си струвало труда дори да се споменава. Искал от дядо си да му купи там ферма, за да отглежда коне. Бащата на Холи й давал по осемстотин лири годишно: ще могат да живеят следователно много добре, защото и на Вал дядо му беше обещал петстотин; но, колкото до фермата… не знаеше, не можеше да каже: не искаше Вал да хвърля парите си на вятъра.

— Нали трябва да работи все пак нещо? — бе възразила Уинифред.

Леля Естер смяташе, че милият му дядо постъпва разумно, защото, ако не му купи ферма, няма опасност парите да пропаднат.

— Но Вал обича коне — настоя Уинифред. — Това е тъкмо занимание за него.

Леля Джули заяви, че конете са много несигурно нещо… Не знаят ли от Монтегю?

— Вал е съвсем друг — отвърна Уинифред. — Прилича на мене.

Леля Джули се съгласи, че Вал е разумен.

— Все си спомням — каза тя — как бе дал фалшива пара на един просяк. Дядо му толкова се радваше! Намираше това за признак на голяма съобразителност. Помня как казваше, че Вал би трябвало да постъпи във флотата.

Леля Естер също се обади: не смята ли Уинифред, че е много по-добре за младите да бъдат осигурени, без да се излагат още отсега на каквито и да е опасности?

— Може би сте прави — каза Уинифред, — ако бяха в Лондон: в Лондон е приятно да не вършиш нищо. Но в оня край той просто ще скучае до смърт.

Леля Естер смяташе, че не е лошо да работи, ако няма опасност да загуби. Не е като да нямат пари! Тимоти бе постъпил толкова добре, когато се бе оттеглил. Леля Джули пък поиска да узнае какво мисли Монтегю.

Уинифред не й отговори, защото Монтегю бе отговорил само: „Почакайте да умре старият!“

В този миг съобщиха за Франси. Очите й сияеха от усмивка.

— Е-е — започна тя, — какво мислите за това?