Сага за Форсайтови

— По кое, мила?

— За тазсутрешното съобщение в „Таймс“.

— Нищо не сме видели; ние четем вестника след вечеря. Дотогава е при Тимоти.

Франси изгледа всички подред.

— Не смяташ ли, че трябва да ни кажеш? Какво е имало във вестника?

— Айрин родила син в Робин Хил.

Леля Джули притаи дъх.

— Хм! — Промълви тя. — Те се ожениха през март!

— Да, лельо; интересно, нали?

— Аз пък се радвам — каза Уинифред. — Мъчно ми беше, че Джолиън загуби сина си. Можеше да бъде и Вал.

Леля Джули сякаш се унесе.

— Питам се — промълви тя, — как ли ще се почувства милият Соумс? Той толкова желаеше да има син! Едно птиче ми каза.

— И скоро ще има — заяви Уинифред. — Ако не се случи нещо.

В очите на леля Джули светна радост.

— Чудесно! — извика тя. — Кога?

— През ноември.

Щастлив месец! Но би предпочела да е по-рано. Дълго ще трябва да чака Джеймс… на своята възраст!

Чакане! Намериха, че ще бъде дълго за Джеймс, макар че самите те бяха свикнали да чакат. Това беше всъщност едничкото им забавление. И чакаха! Чакаха да прочетат „Таймс“, чакаха да дойде някоя племенница или племенник да ги поразвлече; чакаха вест за здравето на Никълъс, за решението на Кристофър да стане артист; за известия от мината на племенника на мисис Макендър; чакаха доктора, който трябваше да види защо Естер се събужда толкова рано сутрин; вечно заетите книги от библиотеката; чакаха да разберат дали е настинал Тимоти; чакаха някой тих и топъл, но не горещ ден, за да се поразходят из Кенсингтън Гардънс. Чакаха край камината кога ще удари часовникът между тях, докато слабите им възлести ръце с изпъкнали жили премятаха чорапи или дантели на куки, а косите им, послушни като вълните пред Кнут214, не мръдваха и не променяха цвета си. Чакаха в черните копринени или атлазени рокли кога според дворцовия етикет Естер ще може да облече тъмнозелено, а Джули — тъмнокафяво. Чакаха, преживявайки полека в своята старческа памет дребните радости и грижи, събития и надежди в малкия семеен свят, както крави преживят търпеливо в своите ливади. А новото събитие наистина заслужаваше да го очакват. Соумс беше техен любимец с навика си да им подарява картини, с неделните си посещения, които така много им липсваха, с това, че се нуждаеше от съчувствието им заради неуспешния си първи брак. Новото събитие — раждането на наследник на Соумс — беше важно колкото за него, толкова и за милия му баща, който не биваше да умре, докато не узнае нещо определено. Джеймс не обичаше никакви несигурни неща; и не можеше, разбира се, да е доволен, че има за внуци само децата на Монтегю Дарти. Името е все пак от значение, то се знае! И тъй като деветдесетият рожден ден на Джеймс наближаваше, те се питаха какви ли мерки взима той. Беше първият Форсайт, достигнал тази възраст и поставил, така да се каже, нов рекорд по дълголетие. А това беше много важно на техните години — осемдесет и осем и осемдесет и пет; макар да не им се искаше да мислят за себе си, когато можеха да мислят за Тимоти, който беше само на осемдесет и две. На оня свят е, разбира се, по-хубаво. „Много са жилищата в дома на отца ми“ беше едно от любимите изречения на леля Джули — то винаги я утешаваше, защото подсказваше недвижима собственост, от каквато бе забогатял милият Роджър. Библията беше наистина велика опора и при много хубаво време в неделни дни те отиваха сутрин на черква; а когато биваше напълно сигурна, че Тимоти не е в кабинета, леля Джули се промъкваше там и оставяше едно отворено евангелие между многото книги на масичката — той четеше много, разбира се, нали е бил издател! Но бе забелязала, че след това той биваше винаги сърдит на вечеря. А Смитър й бе казала, че неведнъж, като чистела стаята, прибирала книги от пода. И все пак въпреки всичко те чувстваха, че на небето не ще бъде така приятно и удобно, както в стаите, където и те, и Тимоти живееха и чакаха от толкова години. Леля Естер, особено, не можеше да понася дори мисълта за някакво условие. Всяка промяна, по-точно всяка мисъл за промяна — защото промяна изобщо нямаше — я разстройваше ужасно. По-жизнена от нея, леля Джули понякога си мислеше, че една промяна би било нещо интересно: колко приятно бе прекарала в Брайтън през оная година, когато бе починала Сюзън! За Брайтън обаче се знаеше, че е хубаво място, докато на небето никой не знаеше; затова беше все пак по-добре да почакат.

На 5 август сутринта — Джеймсовия рожден ден — всички бяха необикновено развълнувани и си размениха писъмца по Смитър, когато им занесе закуската в спалните. Смитър щеше да занесе приветствията им заедно с дребните подаръци, да разбере как е мистър Джеймс, добре ли е прекарал нощта при такова вълнуващо събитие. А на връщане може би ще се отбие на Грийн Стрийт — беше й малко настрана, но след това ще вземе омнибуса от Бонд Стрийт и ще се поразвлече малко по този начин, — за да помоли мисис Дарти непременно да ги посети, преди да замине на летуване.