Сага за Форсайтови

„Ето какво е положението, мистър Форсайт. Мога да гарантирам напълно за живота й, ако направя операция, но детето в такъв случай ще бъде мъртво. Ако не направя операция, детето ще се роди навярно живо, обаче за майката има голяма опасност… Да, голяма опасност. И в двата случа не вярвам, че ще има вече друго дете. В сегашното си състояние тя очевидно не може да реши сама, а не можем да чакаме майка й. Вие трябва да решите, докато аз правя необходимите приготовления. Ще се върна след един час.“

Решение! Какво решение? Нямаше време да повика специалист! За нищо нямаше време!

Шумът на колелата бе заглъхнал, а Соумс продължаваше да се ослушва; после притисна изведнъж с ръце ушите си и се върна към реката. Така преждевременно, непредвидено, без да могат дори да повикат майка й! Тя трябваше да реши. А щеше да пристигне от Париж едва вечерта! Да можеше поне да разбере докторския жаргон, медицинските тънкости, за да бъде уверен, че претегля правилно всички възможности; но той разбираше от тях, колкото от китайски… колкото лаик може да разбере от правен процес. И все пак трябваше да реши! Ръката му се бе изпотила, когато я свали от челото, при все че беше студено! Тези стонове, които идваха откъм стаята й! Ако се върне там, ще бъде още по-тежко. Трябва да бъде спокоен, с бистър ум. От една страна — почти сигурен живот за младата му жена и сигурна смърт за детето; и… никакви деца по-нататък! От друга — може би смърт за жена му, почти сигурен живот за детето; и… никакви деца по-нататък! Кое да избере!

… През последните две седмици беше дъждовно, реката беше придошла и във водата около плаващата къщичка, завързана за домашния пристан, се носеха листа от близката горичка. Капят листата, отлита животът. Смърт! Да решава за живот и смърт! И никой — да му подаде ръка! Един загубен живот е завинаги загубен. А не бива да се изпуска нещо, което може да се задържи; изпуснеш ли го, няма вече да го върнеш, оставаш оголен, като обезлистено дърво; все повече оголен, докато сам повехнеш и загинеш. И, по някакъв странен скок на мисълта, му се стори, че вижда не Анет, легнала зад огрения от слънцето прозорец, а Айрин в спалнята им на Монпелие Скуеър, както би могла ада лежи преди шестнайсет години. Щеше ли да се колебае тогава? Нито миг! Операция! Операция! За да спаси живота й! Не решение, а просто инстинктивен вик за помощ, макар да знаеше още тогава, че тя не го обича! Но сега? Чувството му към него не беше всевластно. Неведнъж през последните месеци, особено откакто тя започна все повече и повече да се страхува, той бе мислил по тоя въпрос. Тя беше упорита егоистка като всяка французойка. Но колко хубавичка! Какво би решила сама… приела ли би риска? „Знам, че тя иска да има дете — каза си Соумс. — Ако то се роди мъртво, без никакви изгледи за друго… толкова много ще страда. Край на надеждите! Всичко пропада! Ще водим години подред… един безцелен брачен живот… без деца. Никаква опора за нея! А тя е толкова млада. Нищо, което да ни привлича към живота… нито нея, нито мене! Нито мене!“ Той се удари в гърдите! Защо не можеше да мисли, без да намесва и себе си… Да забрави своята личност и да види какво трябва да прави? Мисълта го прониза и се притъпи, сякаш се удари в броня. Да забрави себе си! Невъзможно! Да излети в беззвучния, неосезаем, неуловим, незрим простор! И стигнал по тоя начин до основата на действителния мир, до глъбините на своята форсайтовска същност, Соумс отдъхна за миг. Щом човек изчезне, всичко изчезва; а дори да не изчезне, за него е престанало да съществува.

Погледна часовника си. След половин час докторът ще се върне. Трябва да реши! Как ще гледа майка й и доктора, ако не се съгласи да я оперират и тя умре? Как ще се справи със собствената си съвест? Та нали се ражда неговото дете! Ако се съгласи за операция — обрича и двамата на бездетство. А за какво друго бе се оженил за нея, ако не за да има законен наследник? И баща му… пред вратата на гроба, очаква вестта! „Жестоко е — помисли той; — не на мене трябваше да се падне решението на тоя въпрос! Жестоко е!“ Тръгна към къщи. Да имаше някакъв разумен и прост начин да реши! Извади една монета и я прибра. Знаеше, че — след като я хвърли — няма да приеме решението на случая! Отиде в трапезарията, най-далеко от стаята, откъдето идваха стоновете. Докторът бе казал, че има все пак малка надежда. Тук надеждата изглеждаше по-голяма; не течеше река, не капеха листа. В камината гореше огън. Соумс отключи барчето. Почти никога не пиеше алкохол, но сега си наля уиски и го изпи, без да го разреди, защото копнееше да съживи кръвта в жилите си. „Този Джолиън! — помисли той. — Имаше вече деца. Отне ми жената, която истински обичах; има и син от нея! А от мене… от мене се иска да погубя единственото си дете! Анет няма да умре! Невъзможно е! Тя е млада и здрава!“

Все така мрачно замислен пред бюфета, той чу каретата на доктора и излезе да го посрещне. Трябваше да го почака, докато се върне от горния етаж.

— И така, докторе?

— Положението е същото. Решихте ли?