Сага за Форсайтови

Усети, че се задушава. Можеше да се допусне, че няма да се развълнува след току-що преживените часове, но се развълнува. Беше седем и половина, влак за Рединг имаше в девет, влакът на мадам, ако е успяла да го вземе, пристигаше в осем и четиридесет… Ще я дочака и ще замине. Поръча да впрегнат, навечеря се машинално и се качи горе. Докторът излезе да го посрещне.

— Заспаха.

— Няма да вляза — заяви с облекчение Соумс. — Баща ми е на умиране. Трябва да отида в града. Наред ли е всичко?

Лицето на доктора изрази някакво колебливо възхищение. „Да бяха всички така хладнокръвни!“ — сякаш казваше той.

— Да, мисля, че можете спокойно да отидете. Скоро ли ще се върнете?

— Утре — отвърна Соумс. — Ето ви адреса.

Докторът сякаш се поколеба дали да изрази съчувствие.

— Лека нощ! — каза изведнъж Соумс и се обърна. Облече шубата си. Смърт! Смразяваща мисъл! Изпуши цигара в каретата — нещо, което рядко си позволяваше. Нощта беше ветровита и летеше с черни крила; фенерите на колата трябваше да търсят пътя. Баща му! Престарелият му баща! Тъжно е да умреш… в такава безутешна нощ!

Точно когато той влизаше в гората, лондонският влак пристигна и мадам Ламот, в плътно черно палто, доста прежълтяла при изкуствената светлина на лампите, се насочи към изхода с пътническа чанта в ръка.

— Само с това ли сте? — запита Соумс.

— Да, нямах никакво време. Как е малката?

— Добре са… и двете. Момиченце е.

— Момиченце! Колко се радвам! А пътуването през канала беше ужасно!

Внушителната черна фигура, ни най-малко не пострадала от ужасното пътуване, се качи в каретата.

— А вие, mon cher215?

— Баща ми е на смъртно легло — каза Соумс през зъби. — Отивам в града. Поздравете Анет.

— Tiens?216 — промълви мадам Ламот. — Quel malheur.217

Соумс свали шапка за сбогуване и тръгна към влака. „Французи!“ — помисли той.

Джеймс узнава новината

Обикновена простуда, и то в стаята с двойните прозорци, където и въздухът, и хората влизаха сякаш филтрирани, в стаята, откъдето не бе излизал от средата на септември… и Джеймс вече не стана. Слабата простуда, надхвърляща слабите му съпротивителни сили, стигна до белите дробове. „Не бива да се простудява“ — бе казал лекарят; а ето че се бе простудил. Щом усети леката болка в гърлото, Джеймс заяви на сестрата — защото напоследък имаше винаги сестра при себе си: — „Знаех си аз какво ще излезе от това проветряване на стаята!“ Цял ден беше крайно неспокоен, изпълняваше всички нареждания и взимаше редовно лекарства; дишаше предпазливо и всеки час мереше температурата си. Емили не се разтревожи.

Но когато влезе на другата сутрин, сестрата й прошепна:

— Не иска да му меря температурата.

Емили отиде до леглото му и каза кротко:

— Как се чувстваш, Джеймс? — и поднесе термометъра към устните му.

— Каква полза? — запита дрезгаво той. — Не искам да знам.

Сега вече и тя се разтревожи. Той дишаше с мъка, изглеждаше ужасно слаб, пребледнял, с леки червеникави петна. Тя бе „имала грижи“ с него, един бог знае колко много грижи; но той беше Джеймс, нейният Джеймс почти от петдесет години насам; не можеше да си припомни или представи живота без Джеймс… Джеймс, придирчив и песимист в своята сурова черупка, но така дълбоко привързан, мил и щедър към всички свои!

През целия ден и през следващия той почти не продума, обаче от погледа му личеше, че забелязва всичко, което правят за него, а изражението му подсказваше на Емили, че се бори; и тя не губеше надежда. Самото му мълчание, фактът, че пазеше всяка капчица сила, доказваха с каква упоритост се бори. Това дълбоко я трогна: и при все че в стаята на болния беше сдържана и спокойна, сълзите бликваха, щом излезеше оттам.

На третия ден привечер, след като се облече за чая — тя продължаваше да се грижи за външността си, за да не го тревожи, защото той обръщаше внимание на всичко, — забеляза разликата. „Няма смисъл, уморен съм“, беше изписано ясно върху пребледнялото лице; а когато се приближи към него, той прошепна:

— Съобщете на Соумс.

— Добре, Джеймс — успокои го тя; — разбира се, още сега.

И го целуна по челото. Една сълза капна там и, докато я изтриваше, Емили зърна признателния му поглед. Разстроена, загубила вече всяка надежда, тя изпрати телеграма на Соумс.

Когато той влезе, изникнал сякаш от черната ветровита нощ, голямата къща беше тиха като гроб. Широкото лице на Уормсън се бе почти смалило; той пое с особена почтителност шубата и каза:

— Бихте ли желали чашка вино, сър?

Соумс поклати отрицателно глава и го погледна въпросително.

Устните на Уормсън трепнаха.

— Все за вас пита, сър. — И изведнъж изтри носа си. — Много отдавна, сър — добави той, — съм у господин Форсайт… много отдавна.

Соумс го остави да закачи шубата му и тръгна по стълбите. Този дом, където беше роден и отгледан, не му се бе струвал никога така топъл, богат, приятен, като при това последно поклонническо пътешествие към бащината спалня. Домът не отговаряше на неговия вкус; но със своята масивна, тежка украса беше все така символ на сигурност и удобство! А нощта беше така тъмна и ветровита; и гробът — така студен и самотен!