Сага за Форсайтови

Странно как отбягваше тази среща със съпругата и детето си.

Би трябвало да се допусне, че ще се втурне още в първия миг. Напротив — изпитваше просто физически страх от него… този мъчнозадоволим собственик. Страхуваше се от чувствата на Анет към него, виновника за страданията й, страхуваше се да види бебето, страхуваше се да не издаде разочарованието си от настоящето… и бъдещето.

Цял час се разхожда из гостната, преди да събере смелост, за да се качи по стълбите и да почука на вратата на стаята им.

Отвори му мадам Ламот.

— О! Идвате най-после! Elle vous attend!219

Направи му път и Соумс влезе със своята безшумна походка, със стиснати устни и плах поглед.

Анет лежеше, много бледа, много мила. Бебето беше скрито някъде; не можа да го види. Отиде до леглото и, внезапно развълнуван, се наведе и я целуна по челото.

— Ето те и теб, Соумс — прошепна тя. — Не съм толкова зле вече. Но ужасно, ужасно се измъчих. Доволна съм, че не ще имам вече деца. О, толкова се мъчих!

Соумс стоеше мълчаливо и милваше ръката й; ни една нежна, ни една утешителна дума не му идваше наум; само помисли: „Английска девойка не би казала такова нещо!“ В този миг той разбра съвършено ясно, че никога не ще бъдат близки по дух и сърце. Купил я бе като предмет от колекцията си… нищо повече! Думите на Джолиън изникнаха в паметта му: „Предполагам, че се радвате да се освободите от примката.“ Да, освободил се бе! Но дали не бе си я надянал отново?

— Ще трябва добре да те храним — каза той. — Да се засилиш по-скоро.

— Искаш ли да видиш малката, Соумс? Тя спи.

— Разбира се — отвърна той. Мина от другата страна на леглото и погледна. В първия миг видя само това, което очакваше да види — едно бебе. Но, докато го гледаше как диша и движи в съня си твоите тънички черти, то придоби свой личен образ, превърна се в картина, в нещо, което може винаги да познае; не беше отблъскващо, а странно трогателно, напомняше неразцъфнал цветец. Косичката му беше тъмна. Соумс го докосна — искаше да види очите. Те се отвориха. Бяха тъмни… не можа да различи сини или кафяви. Попремигнаха, загледаха втренчено, сънни и дълбоки. И той усети изведнъж, че сърцето му странно се стопли и разтвори.

— Ma petite fleur — каза нежно Анет.

— Фльор! — повтори Соумс. — Фльор! Така ще я наречем.

Усети как в душата му се пробуди ликуване и чувство за ново притежание.

Да! Това беше… нещо свое!

ИНТЕРЛЮДИЯ Пробуждане

През масивния стъклен таван на хола в Робин Хил лъчите на юлското слънце падаха в пет часа следобед върху завоя на широките стълби; и тъкмо в тази светлинна ивица бе застанал малкия Джон Форсайт в синьо ленено костюмче. Косата му блестеше; блестяха и очите под свитите вежди, защото той обмисляше как да слезе още веднъж, както бе слизал вече толкова пъти, докато чакаше да пристигне автомобилът с майка му и баща му. През четири стъпала наведнъж ли и накрая през пет? Остарял начин! По парапета ли? Но как точно? По очи, с краката надолу? Още по-остаряло. По корем, на една страна? Празна работа! По гръб, спуснал ръце встрани? Забранено! Или по очи, с главата напред, както само той умееше да се спуска? Затова се мръщеше огряното от слънцето лице на Джон…

През това лято на 1909 година наивниците, които мечтаеха още тогава да опропастят английския език, не познаваха, разбира се, малкия Джон, иначе щяха да го прогласят за свой последовател. Но човек все може да опропасти нещо поне в своя живот; и тъй като истинското му име беше Джолиън, а живият му баща и покойния несъщи брат си бяха присвоили на времето другите две съкращения — Джо и Джоли, малкия Джон се постара най-добросъвестно да запази приетото произношение и се нарече отначало Джоун, после Джън; едва след като баща му обясни, че не може другояче, се съгласи да изговаря името си Джон…

До този ден баща му владееше само частта от сърцето му, останала незаета от коняря Боб с неговата концертина, и от бавачката „Да“, която обличаше в празник лилава рокля и в частния си живот — какъвто има от време на време дори домашната прислуга — се наричаше Спрегинс. Майка си той виждаше, така да се каже, като насън; тя миришеше чудесно, милваше го по челото, когато той заспиваше, а понякога подстригваше косата му с цвят на старо злато. Беше при него, когато той си резна главата в решетката на камината в детската стая и кръвта изпоцапа роклята й; а когато сънуваше страшни сънища, сядаше на леглото и скриваше главичката му до шията си. Беше прелестна, но далечна, докато „Да“ беше винаги при него; а в едно мъжко сърце едва ли има място за две жени. С баща си той имаше също, разбира се, лични връзки; защото малкият Джон възнамеряваше да стане художник, когато порасне… с тази малка разлика, че бащата рисуваше картини, а малкият Джон смяташе да боядисва стени и тавани, застанал на дъска между две подвижни стълби, с изцапана бяла престилка, която миришеше на вар. Баща му го водеше и на езда в Ричмънд парк, на понито Мишка, наречено така, защото имаше наистина цвят на мишка.