Сага за Форсайтови

Малкият Джон се бе родил със сребърна лъжица220 в една големичка и много подвижна уста. Не бе чул никога баща си или майка си да говорят сърдито помежду си, на него или комуто и да е; конярят Боб, готвачката Джейн, и останалата прислуга, дори „Да“ — единственият човек, който не го оставяше да прави каквото си ще — винаги говореха с по-особен глас, когато се обръщаха към него. И той си състави убеждението, че на тоя свят владеят само благородство и свобода.

Роден през 1901 година, той бе започнал своя съзнателен живот тъкмо когато родината му, току-що излязла от Бурската война като от тежка скарлатина, се подготвяше за либералното възраждане от 1906 година221. Наказанията не бяха на мода, родителите имаха възвишено разбиране да създават щастливо детство на своите наследници: захвърлиха пръчките, щадяха децата и очакваха възторжено последиците. А малкият Джон бе постъпил още по-правилно и мъдро, като си бе избрал за баща един любезен петдесет и две годишен мъж, загубил вече единия си син, и за майка една трийсет и осем годишна жена, на която беше първо и единствено дете. Това, че не се превърна в кръстоска между домашно кученце и тиранин, се дължеше само на обожанието, което баща му проявяваше към майката; защото и малкият Джон дори разбираше, че тя не е само негова майка и че в съзнанието на баща си той заема второ място след нея.

Какво място заемаше в сърцето на майка си, той още не знаеше. Колкото до „леля“ Джун, несъщата му сестра (толкова голяма, та не можеше вече да мине за сестра), и тя го обичаше, разбира се, но беше някак припряна. Преданата „Да“ пък беше прекалена спартанка. Къпеше го със студена вода, оставяше го с голи колене. Не му позволяваше да се оплаква. Що се отнася до неприятния въпрос за образованието му, малкият Джон споделяше мнението на тия, които считаха, че децата не бива да се насилват. Той обичаше mademoiselle, която идваше всяка сутрин и му преподаваше по два часа своя език, история, география, смятане; не бяха неприятни и уроците по пиано с майка му, защото тя го подмамваше неусетно от една мелодия към друга, не го караше никога да свири това, което не му харесваше, така че никога не му дотегна да се упражнява. С баща си учеше да рисува прасенца и други животни. Не беше много образовано момченце. Но сребърната лъжица, общо взето, не го бе разглезила, макар „Да“ понякога да смяташе, че би било „много полезно“, ако се среща с други деца.

Затова той изпита горчиво разочарование, когато, почти седемгодишен, тя го наказа да лежи по гръб, защото се бе опитал да направи нещо непозволено. Тази първа намеса в личната му свобода на Форсайт направо го вбеси. Безпомощността му в това положение беше ужасна. Ужасна беше и несигурността докога ще трае то. Ами ако изобщо не му позволи да стане? Цели петдесет секунди той крещя, колкото му глас държи. Най-много се възмути, че на „Да“ й трябваше толкова много време, за да разбере какъв мъчителен страх изпитваше той. По такъв ужасен начин се разкри пред него липсата на въображение у хората! И след като му позволиха да стане, той си остана убеден, че „Да“ е постъпила ужасно. Макар и да не желаеше да се оплаква от нея, страхът, че подобно нещо може да се повтори, го принуди да потърси майка си и да й каже:

— Мамо, не позволявай на „Да“ да ме кара да лежа по гръб.

Вдигнала ръце, за да оправи плитките си — coleur de feuille morte, както малкия Джон още не се бе научил да ги нарича, — майка му го погледна с очи, които имаха цвета на кадифеното му жакетче, и отвърна:

— Добре, миличък, няма да й позволя.

Тъй като в неговите очи тя беше почти божество, малкият Джон остана доволен. Особено когато подслуша под масата — където се бе сврял на закуска да чака гълъбите — как каза на баща му:

— И така, ти ли ще кажете на „Да“, мили, или аз? Тя е толкова привързана към него.

А баща му отговори:

— Не би трябвало обаче да изразява по такъв начин своята привързаност. Аз зная много добре какво значи да лежиш по гръб. Никой Форсайт не можеше да търпи нито за миг такова нещо.

Съзнанието, че родителите му не подозират, че той е под масата, пробуди у малкия Джон едно съвсем ново чувство; той се смути и остана, където си беше, колкото и да съжаляваше за гълъбите.

Такова беше първото му гмурване в бездните на живота. Нищо особено не се разкри пред него след това, докато един ден, когато отиде в краварника да пие току-що издоено от Гарат топло мляко, видя, че теленцето на кравата Кловър е умряло. Неутешим, придружен от Гарат, той потърси „Да“, но се досети изведнъж, че не при нея трябва да отиде, втурна се да търси баща си и се озова в обятията на майка си:

— Теленцето на Кловър умря! О-о! Беше толкова отпуснато!

Прегръдката на майка му и утешителното: „Да, миличък… стига, стига!“ — прекратиха риданията му. Но щом теленцето на Кловър може да умре, значи всички могат да умрат… не само пчелите, мухите, бръмбарите и пилетата… и да изглеждат също така отпуснати! Това беше ужасно… но скоро се забрави!