Сага за Форсайтови

Следващото събитие беше, че седна върху една пчела — ужасно преживяване, което майка му разбра много по-добре от „Да“; и нищо особено не се случи вече до края на годината, когато, след цял ден необяснимо лошо настроение, прекара някаква чудновата болест, съставена от дребни пъпчици, лежане в леглото, гълтане на мед и много мандарини. Тогава именно светът разцъфтя. Това разцъфтяване се дължеше на „леля“ Джун; щом го видя страдащ, един вид „проскубано пиле“, тя пристигна от Лондон и донесе книгите, подхранвали собствения й викингски дух, роден в забележителната 1869 година. Извехтели, разноцветни, те бяха изпълнени с най-невероятни приключения. Тя ги четеше на малкия Джон, докато му позволиха да чете сам; тогава тя отлетя в Лондон, а книжките остави при него. Тези книги възбуждаха фантазията му и накрая той започна да мисли и бълнува само за мичмани, арабски мауни, пирати, салове, търговци на сандалово дърво, железни коне, акули, битки, татари, червенокожи, балони, северни получи и други невероятни чудеса. Щом му позволиха да става, той нагласи кревата си с платна и въжета и на носа, и на кърмата, после отплава с него в тясна вана по зелените вълни на килима към една скала, където се покатери, като стъпваше по махагоновите топки на чекмеджетата й, и огледа кръгозора с долепена до окото чашка, за да търси спасителни ветроходи. Всеки ден си правеше сал от закачалката за кърпи, таблата за чай или възглавниците си. Събираше сока от сливи в празно стъкло от лекарство и запасяваше по този начин сала си с ром, както и с пемикан222 от парченца пилешко месо, после ги сушеше в камината; запасяваше се и с лимонов сок против скорбут, като го изстискваше от портокаловата кора или спестяваше от този, който му даваха. Една сутрин направи северен полюс от всичките си постелки, освен възглавницата, и стигна до него в лодка от бреза (във всекидневния си вид решетка от камина), след ужасна среща с полярна мечка, направена от възглавницата и четири кегли, облечени в нощницата на „Да“. Накрая, в стремежа си да развие въображението му, баща му донесе Айвънхоу223, Бевис224, Книга за крал Артур225 и Ученическите години на Том Браун226. Той прочете първата и три дни строи, отбранява и напада замъка на Фрон де Бьов, като играеше всички роли в драмата, с изключение тези на Ребека и Роуена, викаше пронизително: „En avant, de Bracy!“ и други възклицания от тоя род. След като прочете книгата за крал Артур, се превърна почти изключително в сър Ламорак де Галис, защото — макар и да се говореше твърде малко за него — предпочиташе името му пред това на всеки друг рицар; и се клатушкаше без отдих на старото дървено конче, с бамбукова пръчка в ръка. Бевис му се стори скучен; освен това за него трябваха гори и животни, каквито не можеше да намери в детската стая, като изключим двете котки, Фиц и Пък Форсайт, които не позволяваха да ги закача. А за Том Браун беше още много малък. Най-после в къщи си отдъхнаха, когато след четвъртата седмица му позволиха да излиза.

Беше март, дърветата приличаха необикновено много на корабни мачти. Така че пролетта беше чудесна за малкия Джон, но твърде тежка за неговите колене и костюмчета, както и за търпението на „Да“, която переше и кърпеше дрехите му. Всяка сутрин баща му и майка му можеха да го видят от прозорците си, които гледаха нататък, как веднага след закуска той излиза от кабинета, минава по терасата и се покатерва по стария дъб с решително изражение и блестящи коси. Започваше деня си по този начин, защото преди уроците нямаше време да отиде по-далеко. Разнообразието на старото дърво никога не дотягаше: то имаше гротмачта, фокмачта, брамстенг и той можеше да се спусне веднага по реите — тоест по въжетата на люлката. След уроците, които свършваха в единайсет часа, отиваше в кухнята да вземе парченце сирене, бисквита и две сливи — достатъчни запаси поне за една корабна лодка — и ги изяждаше по колкото е възможно по-необикновен начин; след това, въоръжен до зъби с пушка, пистолет и сабя, започваше истински утринни походи, като срещаше по пътя си безброй кораби с роби, индианци, пирати, леопарди и мечки. Рядко можеха да го видят по това време на деня без нож между зъбите (като Дик Нийдъм) сред бързо следващи избухвания на медни запалки. И много градинари поваляше той с жълтите грахови зърна, които изстрелваше с пушката си. Животът му беше изобщо крайно деен и бурен.

— Джон е невъзможен — каза веднъж под дъба баща му; — страхувам се, че ще стане моряк или изобщо нещо отчайващо. Забелязала ли си да се интересува от красотата?

— Никак.

— Добре е все пак, че няма слабост към колелата и машини! С всичко друго ще се примиря по-лесно. Но бих искал да се интересува повече от природата.

— Той има въображение, Джолиън.

— Да, но кръвожадно. Обича ли някого в тоя момент?

— Не; но обича всички. Не виждам по-любящо и по-обичливо дете от Джон.

— Защото е твой син, Айрин.