Сага за Форсайтови

„Леля“ Джун, натоварена да се грижи за него, бе довела в къщи един „голям човек“, който кашляше и правеше от голям къс глина някакво лице; затова тя почти не слизаше да види какво прави Джон по езерото. Но веднъж дойде с още двама „големи“. Малкият Джон, който се бе нашарил тоя ден с жълти и сини ивици и бе втъкнал в косите си няколко пера, забеляза, че идват, и се скри между върбите. Както и предполагаше, те се насочиха право към вигвама и коленичиха да надникнат вътре, така че той успя с един смразяващ вик да „скалпира“ „леля“ Джун и „голямата“ жена, още преди да го разцелуват. Двамата „големи“ се казваха „леля“ Холи и „чичо“ Вал, който бе обгорял, накуцваше и много се смя на Джон. Малкият Джон се влюби веднага в „леля“ Холи — излезе, че и тя му е сестра. Но гостите си заминаха още същия ден и той не ги видя вече. Три дни преди завръщането на майка му и баща му побърза да си отиде и „леля“ Джун, като отведе и „големия“, който кашляше, заедно с глината му; à madmoiselle каза: „Горкият човек, беше много болен. Забранявам ти да влизаш в стаята му, Джон.“ Малкият Джон, който рядко не правеше нещо само защото са му казали да не го прави, все пак се въздържа да не влезе, но все пак скучаеше и се чувстваше самотен. Увлечението по езерото бе отминало вече и душата му бе преизпълнена с нетърпение и копнеж по нещо ново… не дърво, не пушка… нещо меко и нежно. Последните два дни му се сториха като месеци въпреки Изхвърлените от морето, където той прочете за баба Ли и страшната й убийствена клада. Сто пъти може би той се бе качвал и слизал по стълбите и често от дневната детска стая, където спеше сега, се промъкваше в спалнята на майка си, разглеждаше всичко, без да пипа, минаваше в банята и там, застанал на един крак до ваната, повтаряше тайнствено, като заклинание, възгласа на Слингсби:

— Хо, хо, хо! Гледай ти!

После се връщаше в спалнята, отваряше гардероба на майка си и вдъхваше дълбоко, за да се доближи… сам не знаеше до какво.

Направил бе всичко това, преди да застане до огряната от слънцето ивица, за да обмисли как да се спусне по парапета. Всички начини му се сториха глупави и, обзет от неочаквана умора, той започна да слиза по стъпалата, без да ги прескача. При това слизане си припомни съвършено ясно баща си — късата посивяла брада, премигването на хлътналите очи, дълбоката бръчка между тях, чудната усмивка, тънката фигура, която му се струваше винаги толкова висока! Но майка си не можеше да си представи: помнеше само лекото олюляване, две дълбоки очи, които го гледаха, и уханието от гардероба й.

Бела отдръпваше тежките завеси в хола и отваряше главния вход. Малкия Джон се обади умолително:

— Бела!

— Да, мистър Джон.

— Нека да пием чая под дъба, като си дойдат, зная, че ще предпочетат да бъдат там.

— Искате да кажете, че вие предпочитате.

Малкият Джон размисли:

— Не, те ще предпочетат, за да ми доставят удоволствие.

Бела се усмихна.

— Добре, ще сложа навън, ако мирувате и не направите някоя пакост, докато дойдат.

Малкият Джон седна на най-долното стъпало и кимна.

Бела се приближи да го огледа.

— Станете! — заповяда тя.

Малкия Джон стана. Бела разгледа внимателно панталона му: нямаше зелени петна, коленете му изглеждаха чисти.

— Добре — каза тя. — Ах, че сте изгорели от слънцето! Дайте да ви целуна!

И клъвна малкия Джон по косата.

— Какъв ще е конфитюрът? — попита той. — Дотегна ми да чакам.

— От френско грозде и ягоди.

Чудесно! Те му бяха любимите!