Сага за Форсайтови

— Да ти покажа ли нещо? — попита той; после се изплъзна от обятията на майка си и се изправи на главата си. Въодушевен от явното й възхищение, скочи на кревата и се преметна няколко пъти презглава, без да си помага с ръцете.

След като разгледа какво са донесли, остана да вечеря с тях на малката кръгла маса, където се хранеха, когато няма гости. Беше много възбуден. Майка му беше в светлосива рокля с кремава дантела от плетени розички около деколтето, по-тъмно от дантелата. Той не сваляше очи от нея, докато накрая странната усмивка на баща му го накара да загледа изведнъж в ананаса. Отиде да си легне много по-късно от всеки друг път. Майка му се качи заедно с него и той започна да се съблича много бавно, за да я задържи по-дълго. Когато най-после остана само по пижама, каза:

— Обещай ми, че няма да си отидеш, докато не си прочета молитвите!

— Обещавам.

Коленичил, заровил лице в леглото, малкият Джон започна да шепне бързо, като отваряше от време на време око да я види как стои неподвижна и усмихната. „Отче наш… — започна той последната си молитва — който си на небето, да се свети майка ти, да дойде царството на майка ти… както на небето, така и на земята, всекидневната ни майка дай и днес и прости ни греховете както на земята, така и на небето, и на нашите длъжници, защото твое е злото, и силата, и славата, во веки веков, амин235“.

— Внимание! — Той скочи и остана цяла минута в обятията й. Продължи да стиска ръката й и след като си легна.

— Няма да затваряш съвсем вратата, нали, мамо? Много ли ще се бавиш?

— Ще сляза да посвиря на татко.

— О! И аз ще слушам.

— Не; ти трябва да спиш.

— Да спя мога всяка нощ.

— И тази нощ е като всички други.

— О, не… тя е съвсем особена.

— В съвсем особени нощи се спи още по-добре.

— Но ако заспя, няма да чуя, когато се върнеш.

— Добре, като се върна, ще дойда да те целуна; ако си буден, ще усетиш, ако не си, ще знаеш, че съм те целунала.

Малкият Джон въздъхна.

— Няма що — съгласи се той; — ще трябва да се примиря с това. Мамо?

— Да?

— Как се казваше тази, в която вярва татко? Венера Ана Диомеда?

— О, мили, Анадиомена.

— Да. Но аз съм ти избрал по-хубаво име.

— Какво е то, Джон?

Малкият Джон каза срамежливо:

— Гуинивиър!236 От историята за „Кръглата маса“… Ей сега се сетих за нея. Само че тя, разбира се, е ходела със спуснати коси.

Очите на майка му, загледани някъде встрани, сякаш блуждаеха.

— Не ще забравиш да дойдеш, нали, мамо?

— Няма, ако заспиш веднага.

— Прието.

И малкият Джон затвори очи.

Усети устните й на челото си, чу стъпките й, отвори очи, за да я усети как се измъква през вратата, въздъхна и зажумя отново.

И чакането започна.

В продължение на десетина минути той се постара най-добросъвестно да заспи, като приложи изпитаната рецепта на „Да“ — да брои. Стори му се, че е броил цели часове. Каза си, че сигурно е вече време майка му да се върне, отметна завивките. „Горещо ми е!“ — промълви той, а гласът му прозвуча странно в тъмнината, сякаш беше чужд. Защо не идва? Седна. Ще стане да види! Слезе от кревата, отиде до прозореца и дръпна малко завесите. Не беше тъмно, но не можеше да каже дали е съмнало, или е от луната, която беше много голяма. Имаше смешно, разкривено лице, което сякаш му се подсмихваше, и той се отказа да я гледа. Но си спомни думите на майка си, че лунните нощи са красиви, и продължи да гледа разсеяно навън. Дърветата хвърляха плътни сенки, ливадата приличаше на разляно мляко, той виждаше далеко, далеко; о, толкова далеко, някъде отвъд света, и всичко изглеждаше особено, и всичко се рееше и отминаваше. През отворения прозорец нахлуваше леко ухание.

„Да имах гълъб като Ной!“ — помисли малкият Джон.

Кръгла и сияйна беше пълната луна,
блестеше и разливаше тя светлина.

След тия стихове, които изникнаха изведнъж в главата му, той дочу музика, тиха… прекрасна музика! Свиреше мама! Припомни си, че в скрина бе прибрал бадемова бисквита, взе я, върна се на прозореца, наведе се. Ту дъвчеше, ту спираше, за да чува по-добре музиката. „Да“ му казваше едно време, че ангелите свирели на арфи на небето; но то сигурно не е и на половина толкова прекрасно, както музиката на мама в лунната нощ, докато той ядеше бадемовата бисквита. Майски бръмбар избръмча, пеперуда докосна бузката му, музиката стихна и малкият Джон отдръпна глава от прозореца. Тя сигурно вече идва! А не биваше да го намери буден. Прибра се в леглото и се зави почти презглава; но през пролуката между завесите един лунен лъч бе огрял пода пред самия креват и малкият Джон го загледа как се движи полекичка към него, като жив. Музиката започна отново, този път съвсем тихо; сънна музика, прекрасна… сънна… музика… сънна… сън…