Сага за Форсайтови

Малкият Джон се замисли; имаше една Венера в книгата му за гърците и троянците. Дали Ана е малкото й име, а Диомена презимето?

Но след като разпита, научи, че това е една дума и значи изникнала от пяната.

— И в Гленсофентрим ли изникваше от пяната?

— Да, всеки ден.

— Как изглежда, татко?

— Като мама.

— О! Тогава трябва да е… — той млъкна изведнъж, изтича до зида, покатери се и веднага се спусна обратно. Не биваше с никого да сподели откритието, че майка му е красива. Но пурата на баща му продължаваше толкова дълго време да дими, че малкият Джон беше принуден най-после да каже:

— Искам да видя какво е донесла мама. Имаш ли нещо против, татко?

Избра този недостоен предлог, само за да не се изложи в разнежване, и се смути, когато баща му го прониза с погледа си, въздъхна тежко и отговори:

— Добре, моето момче, иди да й се полюбуваш.

Малкият Джон тръгна отначало умишлено бавно, после изтича — да навакса загубеното време. Влезе в спалнята на майка си през своята стая — вратата помежду им беше отворена. Майка му беше коленичила пред един куфар; той застана кротко до нея.

Тя се изправи и попита:

— Какво има, Джон?

— Реших да дойда да погледам.

След като се прегърнаха и целунаха още веднъж, той седна с подвити нозе на дивана до прозореца и започна да я наблюдава как опразва куфара. Тази работа му доставяше удоволствие, каквото не бе изпитвал досега, отчасти защото майка му вадеше наистина интересни неща, отчасти защото му беше приятно да я гледа. Тя се движеше съвършено различно от другите жени, особено от Бела; беше безспорно най-прекрасното същество, което бе виждал. След като свърши опразването на куфара, дойде да коленичи пред него.

— Мъчно ли ти беше без нас, Джон?

Малкият Джон кимна и след като потвърди по тоя начин чувствата си, продължи да кима.

— Но при тебе беше „леля“ Джун, нали?

— О, но тя беше довела един човек с кашлица.

Майка му промени лице, почти се разсърди. Джон побърза да добави:

— Беше беден човек, мамо; и ужасно кашляше. Аз… много го обичах.

Майка му го прегърна.

— Ти обичаш всички, нали, Джон?

Малкият Джон се замисли.

— Донякъде — отговори той. — Леля Джун ме заведе една неделя на черква.

— На черква ли? О-о!

— Искаше да види какво впечатление ще ми направи.

— И направи ли ти впечатление?

— Да, стана ми някак особено и тя побърза да ме върне вкъщи. Не се разболях съвсем. Само полежах, пих горещо бренди с вода и четох Бичуудските момчета. Беше чудесно.

Майка му прехапа устни.

— Кога беше това?

— О! Около… много отдавана… Аз исках да ме заведе пак, но тя не щя. Вие с татко никога не ходите на черква, нали?

— Не, не ходим.

— Защо?

Майка му се усмихна.

— И двамата ходехме, мило, когато бяхме малки. Може би сме били още съвсем малки.

— Разбирам — заяви малкият Джон. — Това е опасно нещо.

— Сам ще прецениш, когато пораснеш.

Малкият Джон отвърна разсъдливо:

— Не ми се ще да порасна много. Не искам да ходя на училище. — Изчерви се от внезапния порив да каже нещо повече, да изрази истинските си чувства. — Искам… да си стоя при вас и да ви обичам.

После, с инстинктивен усет да поправи положението, побърза да добави:

— Не искам да си легна тази вечер. Просто ми дотегна всяка нощ да спя.

— Сънувал ли си пак лоши сънища?

— Само веднъж, струва ми се. Мога ли да оставя тази нощ вратата към спалнята отворена, мамо?

— Да, може мъничко.

Малкият Джон въздъхна доволен.

— Какво видяхте в Гленсофенрим?

— Само красота, мили.

— Какво точно е красотата?

— Какво точно ли?… Мъчен въпрос, Джон.

— Мога ли да я видя аз например?

Майка му се изправи и седна до него.

— Ти я виждаш всеки ден. Красиво е небето, красиви са звездите, лунните нощи, птиците, цветята, дърветата… всички са красиви. Погледни през прозореца — колко красота ще видиш, Джон!

— Да, знам, че ще видя пейзаж. Това ли е всичко?

— Всичко ли? Не. Морето е също чудно красиво, с летящата пяна на вълните.

— От нея ли излизаше всеки ден, мамо?

Тя се усмихна.

— Да, нали се къпехме.

Малкият Джон протегна внезапно ръце и ги сключи зад шията си.

— Знам — каза тайнствено той, — истинската красота си само ти, всичко друго е празни приказки.

Тя въздъхна, засмя се и каза:

— О, Джон!

Малкият Джон продължи категорично:

— Мислиш ли например, че Бела е красива? Не бих казал.

— Бела е млада; а това е много.

— Но ти изглеждаш по-млада, мамо. Ако се блъсна в Бела, ме заболява. Като помисля за „Да“, не я намирам красива, а madmoiselle е просто грозна.

— Madmoiselle има много приятно лице.

— Да, приятно е. Много обичам лъчите ти, мамо.

— Лъчите ли?

Малкият Джон сложи пръст до външния ъгъл на окото й.

— О, това ли? Но то е признак на старост.

— Появяват се, щом се усмихнеш.

— А едно време ги нямаше.

— Все едно, много те харесвам. Обичаш ли ме, мамо?

— Да… обичам те, мили.

— Много ли?

— Много.

— Повече, отколкото предполагам?

— Много… много повече.

— И аз също; значи, еднакво.

Съзнавайки, че никога не е издавал дотолкова чувствата си, той се върна изведнъж към мъжествената сдържаност на сър Ламорак, Дик Нийдъм, Хък Фин и други герои.