Сага за Форсайтови

На дванайсети май 1920 година следобед Соумс излезе от Найтсбридж хотел, където бе отседнал, с намерение да посети една изложба в картинната галерия на Корк Стрийт, за да надникне в бъдещето. Тръгна пеша. От войната насам отбягваше, доколкото му е възможно, да взема такси. Шофьорите бяха, според него, невъзпитана пасмина, макар че, след като войната свърши и предлагането започна отново да надхвърля търсенето, те бяха станали по-учтиви, според обичая на човешката природа. Но, въпреки това не бе им простил, защото ги свързваше в душата си с неприятни спомени, а сега и те, както всички представители на класата им, събуждаха у него смътна представа за революция. Големите тревоги по време на войната и още по-голямата тревога, която изпита при сключването на мира, бяха променили душевността на тоя упорит човек. Той бе преживял толкова пъти мислено разорението си, че беше престанал вече да вярва, че то може наистина да настъпи. А пък и какво ли лошо можеше да очаква човек, който плаща четири хиляди лири годишен данък върху дохода и извънреден налог? Едно богатство от четвърт милион, обременено само с издръжката на една жена и една дъщеря, при това твърде разностранно инвестирано, представляваше достатъчна гаранция дори срещу „приумицата“ да се облага и капиталът. Колкото до конфискацията на печалбите от войната, той я одобряваше напълно, защото нямаше такъв род печалби, а „ония типове си го заслужаваха“! Освен това цените на картините се повишаваха и от войната насам той бе спечелил от колекцията си повече от когато и да е. Въздушните нападения се бяха отразили също плодотворно на този природно предпазлив човек и бяха затвърдили неговия и без това упорит характер. Опасността да се разлети сам на късчета го караше да се страхува по-малко от частичните разкъсвания чрез налози и данъци, а навикът да обсъжда безсрамието на немците водеше, естествено, до осъждане безсрамието на лейбъристите, ако не открито, то поне в най-съкровените кътчета на душата си.

Вървеше пеша. Имаше достатъчно време, защото Фльор трябваше да дойде в галерията в четири часа, а сега беше още два и половина. Добре беше да походи — черният му дроб не беше съвсем в ред, а нервите му бяха доста разстроени. Жена му не се спираше, докато биваха в града, а дъщеря му, като повечето девойки след войната, скиташе където й хрумне. Трябваше да е благодарен поне на това, че беше много малка, та не взе никакво участие в самата война. Не може да се каже, разбира се, че Соумс не поддържаше от все сърце войната още от самото й начало, но оттук до личното участие на жена му и дъщеря му имаше същинска пропаст, издълбана от старомодното му отвращение към особено ярките прояви на сантименталност. Така например той се противопостави решително, когато хубавичката Анет, едва трийсет и четири годишна през 1914 година, поиска да отиде във Франция, в своята „chere patrie“237, както бе започнал да я нарича под влияние на войната, за да се грижи за нейните „bravwes poilus“238. Как не! Да опропасти здравето и красотата си! Той решително й забрани. Можеше да шие и да плете за тях в къщи! Тя не замина, но оттогава не беше вече същата. Неприятната й склонност да му се надсмива, не открито, но по хиляди неуловими начини, се засили. Що се отнася до Фльор, войната разреши мъчния въпрос трябва ли, или не трябва да посещава училище. Най-добре беше да я отдалечи от войнственото настроение на майка й, от възможните въздушни нападения и от порива й към странни постъпки; затова я изпрати в пансион колкото можеше по на запад, като внимаваше все пак да не наруши добрия тон; но ужасно страдаше без нея. Фльор! Не съжали ни веднъж, задето й бе дал това чуждестранно име, с което така внезапно я бе нарекъл още при раждането й… при все че то беше явна отстъпка пред френския дух. Фльор! Хубаво име… и хубаво дете! Но неспокойна… прекалено неспокойна; и упорита! А знаеше и властта си над него! Соумс често размишляваше колко е погрешно да трепери така много над дъщеря си. И то на своите години! Шейсет и пет! Старееше вече; но не се чувстваше остарял, може би защото — за негово щастие, — въпреки младостта и красотата на Анет, вторият му брак не бе пробудил страст у него. Само една страст бе имал той в живота си… към своята първа жена… към Айрин. Да, а онзи много отпаднал, както разправят. Нищо чудно — на седемдесет и две години, след двайсет години трети брак!