Читаем Сага за Форсайтови полностью

Сага за Форсайтови

Времето се плъзгаше, музиката се засилваше, стихваше, спря; лунният лъч пропълзя към лицето му. Малкият Джон се въртеше в съня си, докато накрая легна по гръб, все още стиснал завивките със загорялата си ръчица. Ъгълчетата на очите му потрепваха… Започнал бе да сънува. Сънуваше, че пие мляко от паница… всъщност от луната, а една черна котка го гледаше отсреща със странна усмивка… усмивката на баща му. Чу я да шепне: „Не пий много!“. Млякото беше сигурно за нея и той протегна приятелски ръка да я погали; но тя бе изчезнала; паницата се бе превърнала в легло, където той спеше, а когато се опита да стане, не можа да намери ръба му. Не можеше да го намери… не… не можеше да слезе! Ужасно!

Изплака тихо насън. Креватът започна да се върти; а той беше и отвън, и вътре в него; креватът все по-силно и по-силно се въртеше, после пламна, а баба Ли от Изхвърлените от морето го тласкаше! Ех, колко страшно беше! Все по-бързо и по-бързо!… Докато накрая и той, и креватът, и баба Ли, и котката, и луната се превърнаха в колело, което се въртеше, въртеше, все по-високо и по-високо… ужасно… ужасно… ужасно!

Той изпищя.

Един глас прошепна: „Мили, мили!“ и разкъса колелото; той се събуди, седна на кревата, отвори уплашено очи.

До него беше майка му, със спуснати коси, като Гуинивиър; той я прегърна и зарови лице в тях:

— О, о!

— Нищо, съкровище мое. Нали си буден? Успокой се, няма нищо!

Но малкият Джон продължаваше:

— О, о!

Кадифеният й глас отново зашепна в ухото му:

— Луната те бе огряла, мили!

Малкият Джон изхлипа в нощницата й:

— А ти каза, че е била красива. О!

— Но не и да спим с нея, Джон. Кой я пусна? Ти ли дръпна завесите?

— Исках да видя кое време е… погледнах навън; чух, че… свириш; и… и изядох бисквитката си, мамо.

Но постепенно се успокои и почувства желание да се оправдае за уплахата си.

— Баба Ли започна да скача в мене и да ме гори — прошепна той.

— Какво друго можеш да очакваш, Джон, щом ядеш бисквитка, след като си легнал?

— Само една, мамо; с нея музиката беше още по-прекрасна. И те чаках… мислех, че е станало вече утре.

— А часът е само единадесет, милото ми.

Малкият Джон мълчеше и търкаше носле о шията й.

— Мамо, във твоята стая ли е татко?

— Тази вечер не е.

— Мога ли да дойда?

— Ако искаш, радост моя.

Почти съвсем успокоен, малкият Джон се отдръпна.

— Изглеждаш по-друга, мамо: още по-млада.

— От косата, мили.

Малкият Джон взе в ръце тази гъста, тъмнозлатиста коса, с някоя сребърна нишка тук-там.

— Много я харесвам — каза той. — Така най-много те харесвам.

Улови за ръка майка си и започна да я дърпа към вратата. Затвори след себе си и въздъхна с облекчение.

— Кой край на леглото предпочиташ, мамо?

— Левия.

— Добре.

Без да губи време, без да й остави възможност да се отметне, малкият Джон се мушна в леглото, което му се стори много по-меко от неговото. Въздъхна отново, зарови глава във възглавницата и започна да разглежда битката с колесници, мечове и копия, която се водеше винаги над одеялата, където влакната се надигаха срещу светлината.

— Нали наистина нямаше нищо, мамо? — запита той.

Майка му отвърна откъм огледалото.

— Само луната и твоето будно въображение. Не бива да се вълнуваш толкова, Джон.

Но, все още неовладял напълно нервите си, малкият Джон отвърна със самохвалство:

— Аз, разбира се, не се уплаших истински! — И продължи да наблюдава копията и колесниците. Струваше му се, че отдавна чака.

— Мамо, побързай, моля ти се.

— Трябва да сплета косата си, мили.

— О, недей тази вечер. Нали пак ще я разплиташ утре. Сега ми се спи. Но ако не дойдеш скоро, ще се разсъня.

Майка му стоеше, бяла, прекрасна пред трикрилото огледало; можеше да я види на три места, с извита шия и осветени от лампата коси, с усмихнати тъмни очи. Но всичко това му се стори излишно и той повтори:

— Хайде, мамо; чакам те.

— Добре, мили, идвам.

Малкият Джон затвори очи. Всичко се нареди чудесно, само тя трябваше да побърза! Усети, че креватът се залюлява — майка му си лягаше. Все още със затворени очи, той прошепна сънливо:

— Чудесно, нали?

Дочу гласа й, който казваше нещо, усети устните й до нослето си, притисна се до нея — будна, изпълнена с любов към него — и потъна в сън без сънища, който заличи предишния.