Сага за Форсайтови

Бела си отиде, а той стоя още цяла минута все така мирен. В просторния хол беше тихо и през отворената врата в източния му край Джон можеше да види едно от своите дървета, плаващо като двумачтов кораб в горната ливада. Колоните на външния хол хвърляха наклонени сенки. Малкият Джон стана, прескочи една от тях и обиколи перуниките, които растяха в сивобелия мраморен басейн. Цветята бяха хубави, само че миришеха съвсем слабо. Той застана пред отворената врата и загледа навън. Ами ако… ако не дойдат? Толкова време бе чакал, та му се струваше, че не ще може да понесе такова нещо; но вниманието му отскочи изведнъж от тая страшна възможност към прашинките в нахлулия синкав слънчев лъч. Той протегна ръка и се опита да хване някоя. Бела трябваше да изчисти тоя прах! Може пък и да не е прах… а просто това, от което е направено слънцето; той надникна да види дали слънчевите лъчи са същите навън. Не бяха. Обещал бе да мирува в хола, но не можеше вече; пресече посипаната с чакъл пътека и легна на тревата зад нея. Откъсна шест маргаритки, нарече ги последователно сър Ламорак, сър Тристрам, сър Ланслът, сър Пелимидс, сър Борс, сър Гауейн234 и ги накара да се бият двама по двама, докато само сър Ламорок, когото бе избрал с най-здраво стебло, остана с вирната глава; но и той дори след три срещи изглеждаше уморен и раздърпан. Из тревата, станала вече за косене, пълзеше бавно бръмбар. Всяко стръкче беше за него дръвце, което трябваше да заобиколи. Малкият Джон протегна сър Ламорак с нозете напред и докосна животинчето. То забърза с мъка. Малкият Джон се засмя, после заскуча и въздъхна. В душата му беше пусто. Обърна се и легна по гръб. От цъфналите липи миришеше на мед, небето беше прекрасно синьо, с малки облачета, прилични наглед, а може би дори на вкус на лимонов сладолед. Боб свиреше на концертина „Там нейде по река Суони“; песента му беше приятна. И тъжна. Малкият Джон се обърна пак и долепи ухо до земята — индианците чуват толкова отдалеко приближаващите звуци… Но той не чуваше нищо освен концертината! И почти в същия миг чу бръмчене, слаб звук от сирена. Да! Автомобил беше! Наближаваше… наближаваше! Той скочи изведнъж. Дали да чака пред главния вход, или да изтича горе и, щом пристигнат, да извика: „Гледайте!“ и да се плъзне леко по парапета с главата напред? Да го направи ли? Колата сви по пътеката към главния вход. Късно беше! Зачака ги на място, като подскачаше от нетърпение. Колата пристигна много бързо, изръмжа и спря. Излезе баща му — цял-целеничък. Наведе се, малкият Джон се надигна на пръсти… и се чукнаха. Баща му каза:

— Гледай ти! Колко си изгорял, моето момче! — точно както предполагаше малкият Джон; но някакво очакване, някакъв копнеж продължаваше да кипи неудовлетворен у него. Продължи да гледа стеснително, докато видя най-после майка си, усмихната, в синя рокля, със син пътнически воал около шапката и косите. Той подскочи колкото можеше по-високо, сключи крачета зад гърба й и я прегърна. Чу я как въздъхна, усети, че го прегръща. Тъмносините му очи се вгледаха в нейните тъмнокафяви, устните й докоснаха челото му; той я стисна с все сила, чу я как изохка, как се засмя и каза:

— Много си силен, Джон!

При тия думи той се плъзна на земята, хукна към хола и я задърпа след себе си.

Докато ядеше конфитюра си под дъба, Джон забеляза у майка си много неща, които сякаш никога не бе виждал; бузите й например бяха кадифени, в тъмнозлатистите коси имаше сребърни нишки, нямаше кокалеста шия като Бела, движеше се безшумно. Забеляза тънките чертички в ъглите на очите, красивите тъмни кръгове под тях. Беше толкова прекрасна, много по-красива от „Да“, от madmoiselle, от „леля“ Джун или дори от „леля“ Холи, в която се бе влюбил; много по-прекрасна от Бела с румените страни, малко кокалеста тук-там. Тази нова красота на майка му придоби някакво особено значение и той яде много по-малко, отколкото възнамеряваше.

След като изпиха чая, баща му пожела да се поразходят из градината. Дълго разговаряха за различни неща; но Джон отбягваше да спомене личния си живот — сър Ламорак, австрийците, пустотата, която бе изпитал през последните три дни, така внезапно запълнена сега. Баща му разказа за едно място, което се казвало Гленсофентрим, където били с майка му; и за човечетата, които излизали изпод земята, когато нямало никой. Малкият Джон се спря леко разкрачен.

— А наистина ли вярваш, че излизат, татко?

— Не, Джон, но помислих, че ти може би ще повярваш.

— Защо?

— Защото си по-млад от мене, а тези човечета са елфи.

Малкият Джон подпря с пръст брадичката си.

— Аз не вярвам в елфи. Не съм ги виждал.

— О-о! — каза баща му.

— А мама?

Баща му се усмихна със странната си усмивка.

— Не; тя е виждала само Пан.

— Какво е това Пан?

— Едно божество с образ на козел, което живее на прекрасни и диви места.

— Беше ли и в Гленсофентрим?

— Мама казва, че бил.

Малкият Джон прибра крака и тръгна отново.

— А ти видях ли го?

— Не; аз видях само Венера Анадиомена.