Сага за Форсайтови

— Да — отвърна Соумс. — Няма да оперирате.

— Така ли? Разбирате, нали… че рискът е голям.

Нищо друго освен устните не мръдна в неподвижното лице на Соумс.

— Вие казахте, че има все пак малка надежда.

— Надежда има; но не голяма.

— Твърдите, че детето ще се роди мъртво, ако оперирате?

— Да.

— И все пак смятате, че тя не ще има вече друго?

— Не може да се каже с положителност, но е почти сигурно.

— Жена ми е здрава — каза Соумс. — Ще рискувам.

Докторът го погледна загрижено и сериозно.

— На ваша отговорност — отвърна той. — Аз не бих се решил, ако се касаеше за моята съпруга.

Соумс вирна брадичка, сякаш го удариха.

— Ще ви трябвам ли горе? — запита той.

— Не; не идвайте.

— Тогава ще отида в картинната галерия; знаете къде е.

Докторът кимна и се качи.

Соумс продължи да се ослушва. „Утре по това време — помисли той — може би ще ми тежи на съвестта смъртта й.“ Не! Несправедливо… чудовищно беше да се допуска това! Обзет отново от мрачни мисли, той отиде в галерията. Застана до прозореца. Духаше студен вятър; беше ясно и студено: яркосиньо небе, по което тежки, разкъсани бели облаци се гонеха, и синя река, прозираща зад златеещите дървета; горичките пъстрееха и пламтяха в богатите багри на ранната есен. Би ли изложил на подобен риск собствения си живот? „Но тя сигурно би предпочела да рискува моя живот, вместо да изгуби детето — помисли той. — Тя не ме обича истински!“ Какво друго можеше да очаква… от една млада жена, при това французойка. Единственото спасение за двамата, за брака и за бъдещето им, беше детето! „Какво не преживях заради това — помисли той. — И не ще отстъпя… Не ще отстъпя. Има надежда да останат и двамата… има!“ Човек държи, каквото има, докато му го отнемат… Естествено е да държи! Започна да се разхожда из галерията. Напоследък бе купил картина, която беше цяло богатство: спря пред нея… Девойка с тъмнозлатисти коси, напомнящи метални нишки, загледана в малко златно чудовище, което държеше в ръка. И в тази мъчителна минута дори той чувстваше каква изключителна сделка е направил… възхищаваше се от всяка подробност на картината, от масата, пода, креслото, от фигурата на девойката, от унесеното й изражение, от тъмнозлатистите нишки на косата, от светлото злато на малкото чудовище. Да купува картини; все повече и повече да забогатява! Каква полза, ако… Обърна рязко гръб на картината и отиде до прозореца. Няколко гълъба бяха излетели от клоните на гълъбарника и се рееха, понесени от вятъра, с разперени крила, така бели, че почти блестяха на слънцето. Извисиха се в далечината, рисувайки йероглифи в небето. Анет ги хранеше; красиво беше да я гледа човек. Те ядяха от ръката й: разбираха, че заслужава доверие. Толкова е… разумна; и здрава, наистина здрава, като майка си, въпреки своята изтънчена хубост!

Стъмнило се бе вече, когато той отвори най-после вратата и се ослуша. Никакъв звук! Млечнобял полумрак бе обгърнал стълбището и площадката долу. Тръгваше вече да се връща, когато чу долу някакъв шум. Надникна долу, зърна неподвижна черна сянка. Сърцето му замря. Какво беше това? Смъртта ли? Сянката на смъртта, излязла от нейната стая? Не! Просто прислужница без шапчица и престилка. Тя дойде до подножието на стълбите и прошепна задъхано:

— Докторът иска да ви види, сър.

Той изтича долу. Момичето се долепи до стената, за да му направи път, и каза:

— О, сър, свърши се!

— Свърши ли се? — повтори почти заплашително Соумс. — какво искате да кажете?

— Имаме бебе, сър.

Той изтича по последните четири стъпала и се озова изведнъж пред доктора в полутъмния коридор. Докторът изтриваше челото си.

— Моля ви се! — каза Соумс. — По-бързо!

— И двете са живи: опасността мина, струва ми се.

Соумс не мръдваше, закрил очи. — Поздравявам ви — чу гласа на доктора. — Работата беше на косъм.

Соумс отпусна ръка, с която бе закрил лице.

— Благодаря — промълви той. — Много, много ви благодаря. Какво е?

— Дъщеря… за щастие, момче би убило майката… с главата си.

Дъщеря!

— Най — големи грижи и за двете — чу пак гласа на доктора — и всичко ще се оправи. Кога пристига майка й?

— Тази вечер, между девет и десет, предполагам.

— Ще остана дотогава. Искате ли да ги видите?

— Още не — отвърна Соумс. — Кога си тръгвате. Отивам да ви изпратя вечеря.

И слезе в долния етаж.

Неизразимо облекчение. Но… дъщеря! Струваше му се несправедливо. Да поеме такъв риск… да преживее такова мъчение… такова мъчение… и то за дъщеря! Стоеше в хола пред камината с пламтящи цепеници, побутваше ги с крак и се стараеше да се съвземе. „Ами баща ми!“ — помисли той. Горчиво разочарование, няма защо да се отрича! Човек никога не получава в тоя живот всичко, което желае! А друг живот няма!…Пък и да има, каква полза?

Докато стоеше така, му подадоха телеграмата.

„Ела веднага, баща ти бързо отпада. Мама.“