Сага за Форсайтови

Фльор заяви, че „е просто глупост да стоят вътре“, и всички слязоха в градината. Росата искреше като скреж на лунната светлина, отдавнашен слънчев часовник хвърляше продълговата сянка. Две тъмни, равни стени от чимширен жив плет се срещаха под прав ъгъл и отделяха овощната градина. Фльор се провря през този ъгъл.

— Елате! — извика тя.

Джон погледна другите и я последва като призрак между дърветата. Всичко наоколо беше прелестно и леко като пяна, лъхаше на стари стволове и коприва. Той помисли, че я е загубил, но изведнъж почти се блъсна в нея, застанала неподвижно.

— Прекрасно, нали? — извика тя. А Джон отвърна:

— О, да!

Тя протегна ръка нагоре, откъсна един цвят, започна да го върти между пръстите си и каза:

— Струва ми се, че мога да ви наричам просто Джон.

— Разбира се.

— Добре. Но знаете ли, че между нашите семейства съществува някаква родова вражда.

— Вражда ли? Защо? — заекна Джон.

— Толкова романтично и глупаво! Затова се преструвах, че не се познаваме. Да станем ли утре сутринта, да се поразходим преди закуска и да решим тоя въпрос? Аз не обичам да отлагам, а вие?

Джон промълви възторжено съгласието си.

— В шест часа тогава. Намирам, че майка ви е много красива.

Джон потвърди пламенно:

— Да, красива е.

— Аз обичам всичко красиво — продължи Фльор. — Но само вълнуващата красота. Никак не обичам гръцкото изкуство.

— Какво? Дори Еврипид ли?

— Еврипид! О, не! Не понасям гръцките трагедии — много са дълги. Според мен красотата е винаги бърза. Обичам например да погледна една картина и да се махна веднага. Не понасям много неща едновременно. Погледнете! — вдигна цветчето към лунната светлина. — Намирам, че то е по-красиво от цялата градина.

А с другата си ръка улови внезапно ръката на Джон.

— Не смятате ли, че предпазливостта е най-противното нещо на тоя свят? Вдъхнете лунната светлина!

Тя докосна лицето му с цветеца; Джон се съгласи като замаян, че предпазливостта е най-противното нещо на тоя свят, наведе се и целуна ръката, която държеше неговата.

— Мило, но старомодно — каза спокойно Фльор. — Вие сте ужасно мълчалив, Джон. Аз обичам и мълчанието, стига да е кратко. — Пусна ръката му. — Не мислите ли, че изпуснах нарочно кърпичката си?

— Не! — извика Джон, дълбоко възмутен.

— А пък аз я изпуснах нарочно, разбира се! Да се върнем, иначе ще помислят, че и сега сме се отделили нарочно.

Тя изтича отново като призрак между дърветата. Джон я последва с любов, с пролет в сърцето, под неземните бели цветчета, озарени от лунното сияние. Промъкнаха се пак, откъдето бяха влезли. Фльор вървеше престорено скромно.

— В градината е чудно — каза замечтано на Холи.

Джон не продума, като се надяваше безнадеждно, че мълчанието му ще й се стори кратко.

Тя му пожела небрежно и сдържано лека нощ и той помисли, че навярно е сънувал…

Щом се прибра в своята спалня, Фльор захвърли роклята си, загърна се в широк пеньоар, все още с бяло цвете в косите, като някоя мусуме267, седна по турски на леглото и започна да пише на свещ.