Сага за Форсайтови

След чая тя изпълни обещанието, което си бе дала, и заведе Джон на височината. Разговаряха дълго, седнали край една стара варница, обрасла с трънки и къпини. Млечки и съсънки пъстрееха по зеления склон, из шубраците пееха дроздове и чучулиги, някоя бяла чайка, долетяла откъм морето, кръжеше от време на време в бледнеещото небе, където изгряваше също така бледа луна. Сладостно ухание полъхваше край тях, сякаш невидими малки същества се гонеха и го изтръгваха от стъпканите стръкчета трева.

Джон, който се бе умълчал, каза изведнъж:

— Прекрасно! Нищо излишно. Прелитаща чайка, звънче на овца…

— „Прелитаща чайка, звънче на овца…“ Та ти си поет, мили!

Джон въздъхна.

— О, господи! Никак!

— Опитай! Аз се опитвах на твоите години.

— Така ли? И мама казва: „Опитай се!“ Само че мене за нищо не ме бива. Ще ми покажеш ли нещо от твоите стихове?

— Мили — промълви Холи, — аз съм омъжена от деветнайсет години. А писах стихове, когато мечтаех да се омъжа.

— О! — прошепна Джон и отвърна лице; бузата, която Холи можа да види, се бе очарователно поизчервила. Дали „вятърът бе докоснал Джон“, както би се изразил Вал? Толкова по-добре, ако е така: няма да обърне внимание на Фльор. Освен това от понеделник започва да се занимава със земеделие. Холи се усмихна. Кой се бе занимавал с оран… Бърнс ли или само Пиърс Орача266? Почти всички младежи и повечето девойки бяха понастоящем поети, ако се съди по броя на книгите им, които тя бе прочела в Южна Африка, доставяйки си ги чрез „Хачъс и Бъмпхард“; и то твърде добри поети… Да, твърде добри! Много по-добри от нея! Всъщност поезията се бе развила истински след нейното време… заедно с автомобилите. Още един разговор след вечеря край запалената камина в ниския хол, и тя почти нямаше какво да научи за Джон — с изключение на най-важното. Разделиха се пред вратата на спалнята му, след като Холи бе проверила два пъти да не му липсва нещо; убедена беше, че ще го обикне, както ще го обикне и Вал. Беше пламенен, без да се увлича; умееше прекрасно да слуша, беше мил, но не говореше за себе си. Обичаше ездата, гребането и фехтовката повече, отколкото другите видове спорт. Спасяваше мушиците от свещите, не понасяше паяците, но не ги убиваше, а ги изнасяше завити в хартия. На лягане Холи си каза, че той сигурно ще страда ужасно, ако някой го огорчи: но кой би го огорчил?

През това време Джон седеше край прозореца с молив и хартия в ръка и пишеше първата си „истинска“ поема на свещ, защото лунната светлина беше недостатъчна: стигаше само колкото нощта да трепти и да изглежда гравирана върху сребро. Подходяща нощ за Фльор — да се разхожда, да извръща глава и да го отвежда… далеч, далеч зад планините. Смръщил чистосърдечното си чело, Джон записваше нещо на хартията, задраскваше го и го записваше повторно — вършеше всичко необходимо за създаването на една художествена творба; чувстваше се така, како се чувстват навярно пролетно време ветровете, когато подхващат първите си песни сред напъпилите цветове. Джон беше от ония (твърде малобройни) младежи, у които придобитата в къщи любов към красотата бе оцеляла и след училищния живот. Той беше принуден, разбира се, да я пази за себе си, без да я открие дори пред учителя си по рисуване; но тя съществуваше в него, взискателна и непокварена. Затова и собствената му поема му се стори тъкмо толкова скована и превзета, колкото нощта изглеждаше крилата. Въпреки това я запази. Беше „Глупост“, но, като изразяване на неизразимото, беше все пак по-добре от нищо. И той си каза обезсърчително: „Не мога да го покажа на мама.“ Спа чудесно, когато успя най-после да заспи, преуморен от новите впечатления.

Фльор

За да избягнат неудобни въпроси, на каквито не може да се отговаря, на Джон му бе казано само:

— Вал ще доведе една гостенка за събота и неделя.

По същата причина на Фльор й бе казано:

— Ще ни гостува един младеж.

Двете кончета, както Вал ги наричаше мислено, се срещнаха следователно съвсем неподготвени. Холи ги представи един другиму по следния начин:

— Това е моят малък брат, Джон; а това, Джон, е братовчедка ни Фльор.

Джон излезе през стъклената врата направо на слънчевата тераса и така се слиса пред това ненадейно чудо, та дочака Фльор да каже: „Добър, ден!“, сякаш никога досега не бе я виждал; а от невероятно сдържаното й кимване разбра смътно, че трябва да се държи наистина така. Затова й се поклони с опиянение и занемя като гроб. Чувстваше, че е най-добре да мълчи. Някога, още съвсем малък, го изненадаха да чете на нощна лампичка и той побърза да се оправдае глупаво: „Аз само прелиствах страниците, мамо.“ А майка му отговори: „Джон, с това лице е най-добре да не разправяш никога измислици… Никой няма да ти повярва.“