Сага за Форсайтови

Шейсет и две годишната Уинифред Дарти беше прекрасно запазена, особено като се имаха предвид трийсет и трите години, през които бе се разправяла с Монтегю Дарти, докато накрая парижката стълба я бе избавила — почти за щастие — от него. Тя беше безкрайно доволна, че любимият й син се бе върнал от Южна Африка след толкова години, при това твърде малко променен; а бе обикнала и жена му. Уинифред, която беше някога — преди женитбата си — в първите редици на свободомислието, развлеченията и модата, признаваше, че е надмината от днешните девойки. Те смятаха например брака за епизод без значение и Уинифред понякога съжаляваше, че не е постъпвала като тях; втори, трети, четвърти епизод би и дал може би другар, отличаващ се с не така блестящо пиянство; макар че, в края на краищата, Монти й бе оставил Вал, Имоджин, Мод, Бенедикт (стигнал почти до чин полковник и непострадал от войната) — от които ни един не бе се развел досега. Здравомислието на децата й често учудваше тези, които си спомняха баща им; но Уинифрд обичаше да си казва, че те са всъщност до един Форсайтови и приличат на нея, с изключение може би на Имоджин. Обаче „девойчето“ на брат й — Фльор — направо я тревожеше. То беше неустановено като всички съвременни млади жени. „Мъничко пламъче, изложено на течение“ — бе казал веднъж Проспер Профон след вечеря… Все пак не се развяваше много насам-натам и не викаше, когато говори. Здравото форсайтовско чувство в характера на Уинифред се възмущаваше подсъзнателно от новите настроения, от навиците на съвременните девойки и от девиза: „Да пилеем! Утре и така и така ще бъдем бедни!“

Намираше за истинска добродетел това, че щом пожелае нещо, Фльор не отстъпваше, докато не го получи… Но беше, разбира се, още много млада, за да може да се разбере какво ще стане, след като го получи. Беше много хубавичка — удоволствие беше да я водиш със себе си, както бе наследила от майка си френския вкус и умение да се облича; всички се обръщаха да я видят още веднъж, а това беше от голямо значение за Уинифред, любителка на добрия стил и изисканост, които я бяха така жестоко измамили в случая с Монтегю Дарти.

Докато разговаряше за нея с Вал на закуската в събота сутрин, Уинифред се спря и на семейната тайна.

— Онази история между твоя тъст и вуйна ти Айрин, Вал, е, разбира се, стара и престара и не е нужно Фльор да я узнае… да се тревожи. Вуйчо ти Соумс много държи на това. Така че, внимавай.

— Добре! Но ще бъде страшно неудобно… По-малкият брат на Холи идва да живее у нас, за да се запознае със селското стопанство. Трябва да е пристигнал вече.

— О! — възкликна Уинифред. — Това е истинска беда! Как изглежда той?

— Само веднъж съм го виждал — в Робин Хил, когато идвахме на гости през 1909 година: беше гол, целият нашарен с жълти и сини ивици… Мило момченце.

„Толкова по-добре“ — помисли Уинифред и добави успокоено:

— Както и да е, Холи е разумна и ще съумее да се справи. Няма да кажа на вуйчо ти. Само ще се разтревожи напразно. Голяма утеха е за мене, че ти се върна, милото ми момче, когато започнах да остарявам.

— Да остаряваш ли? Та ти си си все така млада! А онзи приятел Профон… как смяташ, мамо, почтен човек ли е?

— Проспер Профон ли? О! Най-забавния човек, когото съм виждала.

Вал измърмори нещо под носа си и й разказа историята с кобилката мейфлай.

— Съвсем в неговия нрав — промълви Уинифред. — Какво ли не му хрумва.

— Само че — каза прозорливо Вал — на нашето семейство не подхождат такива птици: прекалено лекомислени са за нас.

Това беше вярно и сините очи на Уинифред останаха цяла минута замислени и мрачни, преди да отговори:

— О, да, но той е чужденец, Вал; трябва да бъдем снизходителни към него.

— Добре, ще използвам кобилката и ще му се отплатя някак.

Не след много майка му го целуна, той й пожела всичко най-добро и отиде право при своя букмейкър, после в Айсиум, а оттам — на гара Виктория.

Джон

След двайсет години в Южна Африка мисис Вал Дарти се влюби дълбоко — за щастие, в нещо родно, защото обектът на увлечението й беше гледката, която се разстилаше пред прозореца й — хладната, ясна зеленина на зелените възвишения. Най-после беше пак в Англия! Една Англия по-прекрасна, отколкото я бе виждала в мечтите си. Случаят бе довел семейството на Вал Дарти в един кът, където Варовиковите възвишения на Южна Англия са действително вълшебни в слънчев ден. Като истинска дъщеря на баща си, Холи умееше да оцени рядката прелест на техните очертания и на бялото им сияние; да се изкачи там по урвестата пътечка и да поскита към Чанктънбери или Ембърли беше все още наслада, която тя почти не се опитваше да сподели с Вал, към чието възхищение от природата се примесваше и форсайтовския инстинкт непременно да получи нещо от нея — например да види дали почвата е подходяща за упражняването на конете.

Докато шофираше с шеговито спокойствие форда към къщи, тя си обеща, че веднага ще се възползва от идването на Джон, за да го заведе горе и да му покаже „пейзажа“ под майското небе.