Сага за Форсайтови

— Тази кола — заяви изведнъж Вал — явно иска камшик; нещо си влачи задните крака по нанагорнището. Ще трябва да я погоня презглава на спускане, за да не изпусна влака.

Любовта към конете не му бе позволила да обикне истински автомобила, и винаги се чувстваше дали той шофира колата или Холи. Успя все пак да стигне навреме за влака.

— Внимавай на връщане; ще те хвърли, стига да й се удаде. Довижане, мила.

— Довиждане — подвикна му Холи и му изпрати въздушна целувка.

Във влака, след като се люшка петнйсет минути със спомена за Холи, утринния вестник, летящите пейзажи в ясния ден и смътните мисли за Нюмаркет, Вал се усамоти най-после с малка квадратна книжка, изпълнена само с имена, родословия, произход и бележки за родословието и вида на конете. Форсайтът в него беше склонен да вземе само чистокръвни животни и все още решително потискаше слабостта на Дарти към обзалаганията. Когато се върна в Англия, след като продаде изгодно фермата и конезавода си в Южна Африка и забеляза, че тук рядко има слънце, Вал си каза: „Трябва непременно да си създам някаква цел в живота, иначе ще почна да виждам призраци в тая страна. Ловът не стига; ще трябва да отглеждам и тренирам коне.“ С по-голямата прозорливост и решителност, които човек придобива, след като е поживял повечко време в нова държава, Вал съзря слабостите на модерното коневъдство. Всички бяха увлечени от модата и високите цени. По дяволите родословието! Той щеше да купува коне по външния им вид. Но въпреки това беше готов да се увлече по чистокръвна порода! И си каза: „В този проклет климат има нещо, което те кара да се въртиш на едно място. Както и да е, ще трябва да се сдобия с един мейфлай.“

В това настроение пристигна в Меката262 на своите надежди. Зрелището беше спокойно, благоприятно за хора, дошли да погледат коне, а не да зяпат в устата на букмейкъра.263 Вал застана веднага пред манежа. Двайсетте години в колониите бяха премахнали у него изискаността, в която бе възпитан, но му бяха оставили присъщата за ездача елегантност и го бяха надарили със странна прозорливост за така нареченото от него „глупаво заекване“ на някой англичани и „шумно папагалство“ на някои англичанки; у Холи нямаше нито следа от тях, а тя беше неговият образец. Наблюдателен, бърз, съобразителен при сделките при купуване на кон, при почерпка, Вал отиваше направо към целта. И се бе насочил вече направо към една кобилка мейфлай, когато някакъв глас се обади провлечено край него:

— Мистър Вал Дарти, нали? Как е мисис Вал Дарти? Надявам се, добре.

И видя край себе си белгиеца, с когото се бе запознал у сестра си Имоджин.

— Проспер Профон… запознахме се някъде на обяд — продължи гласът.

— Как сте? — промълви Вал.

— Много добре — отвърна мосю Профон, като се усмихна неподражаемо бавно. „Добродушен дявол — бе казала Холи. Да! Приличаше наистина донякъде на дявол със своята черна, остра брадичка; но малко заспал, добродушен, с прекрасни и — колкото и да е странно — умни очи.“

— Един джентълмен иска да се запознае с вас… ваш братовчед… мистър Джордж Форсайт.

Вал видя някаква грамадна фигура и избръснато, малко смръщено лице на бик, с язвителна насмешка, бликаща от изпъкналите сиви очи; помнеше го смътно от едно време, когато вечеряше понякога с баща си в клуба Айсиум.

— Някога ходехме на конни състезания с баща ви — започна Джордж. — Как е конезаводът ви? Няма ли да купите някоя от моите кранти?

Вал се усмихна, за да прикрие внезапното чувство, че всичко е пропаднало в тая страна. Тук не вярваха вече в нищо, дори и в конете. Джордж Форсайт, Проспер Профон! Самият сатана навярно не е така разочарован, както тия двамата!

— Не знаех, че и вие се интересувате от конни състезания — обърна се той към мосю Профон.

— Не се интересувам. И не се занимавам. Аз плавам с яхта; и яхтата не ме интересува, но обичам да посещавам приятелите си. Донесъл съм нещо за похапване, мистър Вал Дарти, една закусчица, ако обичате; не много… нещо съвсем мъничко… в колата ми.

— Благодаря — отговори Вал; — много сте любезен. Ще дойда след около четвърт час.

— Ей там; и мистър Форсайт ще дойде. — И мосю Профон „протегна“ пръст в жълта ръкавица. — Малка кола и малка закусчица.

Тръгна нататък, докаран, сънлив, чужд, последван от елегантния, грамаден, насмешлив Джордж Форсайт.

Вал остана да гледа кобилката мейфлай. Джордж Форсайт беше, разбира се, възрастен човек, но този Профон беше навярно на една възраст със самия него; Вал се чувстваше като момче, а кобилката мейфлай беше сякаш играчка, за която ония двамата му се присмиваха. Животното загуби вече ценността си за него.

„Малка кобилка… — като че казваше гласът на мосю Профон. — Какво намирате в нея?… Всички ще умрем.“

А Джордж Форсайт, връстник на баща му, още залага по надбягвания! Нима тази мейфлай е по-добра от другите? Няма ли да е по-добре, ако отиде да се обзаложи с тия пари?

— Не, дявол да го вземе! — промълви изведнъж. — Ако няма смисъл да се отглеждат коне, тогава изобщо няма смисъл да се върши нищо! Нали затова дойдох? Ще я купя.