Сага за Форсайтови

Соумс се ръкува с нея и слезе. Цели две минути стоя пред закачалката, където толкова пъти бе оставял шапката си. „Така минава всичко — помисли той. — Свършва и започва отново. Бедният старец!“ Ослуша се дали не ще чуе в подножието на стълбите как Тимоти влачи своя дървен кон; дали някое призрачно старческо лице не ще надникне над парапета и старчески глас не ще промълви: „О, това бил милият Соумс! Тъкмо си казвахме, че цяла седмица не е идвал!“

Нищо… нищо! Само миризма на камфор и прашинки, витаещи в слънчевия лъч, проникнал през прозорчето над вратата. Мъничкият стар дом! Мавзолей! Соумс се обърна, излезе и стигна навреме за влака.

Родният край

В родния си край е той,
а името му е Вал Дарти.

С такова чувство четиридесетгодишният Вал Дарти излезе в тоя четвъртък още съвсем рано сутринта от старинното имение, което бе наел в северния край на Варовиковите възвишения в Съсекс. Отиваше в Нюмаркет261, където не бе ходил от есента на 1899 година, когато се бе измъкнал от Оксфорд в Кеймбриджшир за конните състезания. Поспря се на вратата да целуне жена си и да сложи бутилка порто в джоба си.

— Не преуморявай краката си, Вал, и не залагай прекалено много.

Докато тя се притискаше до гърдите му и не отделяше поглед от него, Вал чувстваше, че и кракът, и кесията му са в безопасност. Нямаше да прекалява; Холи имаше винаги право — и вроден усет за мярка. Не му се струваше така странно — както навярно изглеждаше на другите, — че макар и наполовина Дарти, бе останал напълно верен на своята втора братовчедка цели двайсет години, откакто се бе оженил романтично за нея накрая на света, по време на Бурската война; и то верен, без да скучае или да чувства, че прави някаква жертва… Тя беше винаги така жива, така хитро успяваше да предотврати лошото му настроение. Тъй като бяха втори братовчеди, те решиха, може би неуместно, да нямат деца, и макар че бе поотслабнала, Холи бе запазила хубавата си външност, стройността си, цвета на тъмните си коси. Вал особено се възхищаваше от това, че тя имаше свой личен живот, почти ръководеше и неговия, а същевременно ставаше все по-добра ездачка. Не бе изоставила музиката, четеше невероятно много — романи, поезия, какво ли не. Във фермата им в Южна Африка се грижеше удивително за „негърските“ деца и жени. Беше наистина умна, без да изтъква ума си и да важничи. Вал, който не се отличаваше със скромност, без започнал да чувства, че тя го превъзхожда, но не се дразнеше от това — голяма дан и почит от негова страна. Трябва да се подчертае, че той не можеше да я погледне, без тя да не забележи, но Холи често го наблюдаваше, без той да усети.

Целуна я пред вратата, защото нямаше да я целуне на перона, при все че тя щеше да го изпрати до гарата, за да върне автомобила. Загорял и набръчкан от колониалния климат и разочарованията, неизменно свързани с надбягванията, възпрепятстван да участва в тях заради болния си крак — който, пострадал в Бурската война, го бе спасил навярно в току-що приключилата, — Вал беше почти същия, какъвто беше по времето, когато ухажваше Холи: с все същата открита, очарователна усмивка, с все същите, може би само малко по-гъсти и тъмни ресници, със същите блестящи сиви очи зад тях, с малко по-тъмни лунички и леко посивяла коса на слепите очи. Оставяше впечатление на човек, който се е занимавал усилено с коне в слънчева градина.

Като зави с колата рязко пред вратата, той попита:

— Кога пристига младият Джон?

— Днес.

— Ще ти трябва ли нещо за него? Ще го донеса в събота.

— Не. Но ти ще пътуваш може би заедно с Фльор — с влака в един и четиридесет.

Вал пусна форда с пълна скорост: все още караше като човек, който се намира в нова страна с лоши пътища, но не иска да се примири с това, и очаква всеки мога да се озове на небето.

— Ето една девойка, която знае какво иска — каза той. — Направи ли ти впечатление?

— Да — отвърна Холи.

— Вуйчо Соумс и баща ти… Някак неудобно, нали?

— Тя няма да знае, той също; нищо не бива да им се казва, разбира се. Само за пет дни е, Вал.

— Семейната тайна! Разбрано-о!

Щом Холи смяташе, че няма опасност, трябва да е така. Тя го погледна хитро и каза:

— Забеляза ли колко красиво се самопокани?

— Не.

— Да, много красиво. Как я намираш, Вал?

— Хубавичка и умна; но мисля, че никак не ще е лесна, като се разсърди.

— Питам се — промълви Холи — дали е от съвременните девойки. Човек се чувства съвсем объркан, когато намира всичко така променено.

— Така ли? Ти така бързо съобразяваш всичко.

Холи пъхна ръка в джоба на сакото му.

— А помагаш и на другите да се справят — продължи някак насърчително Вал. — Какво мислиш за оня белгиец Профон?

— Мисля, че е „добродушен дявол“.

Вал се усмихна.

— Струва ми се, че такава птица не подхожда за приятел на нашето семейство. Всъщност семейството ни наистина плава в чудновати води: вуйчо Соумс е женен за французойка, баща ти — за първата жена на вуйчо ми. Дядовците ни биха получили удар от тия неща.

— И не само нашите дядовци, мили.