Сага за Форсайтови

Последният стар Форсайт беше на крака; извънредно бавно, напълно потънал в собствените си мисли, той се разхождаше от долния край на леглото до прозореца — едно разстояние от дванайсет стъпки. Необръснатата долна половина на почти квадратното му лице, скрита от снежнобяла, косо подстригана брада, изглеждаше широка почти колкото челото, със също такава бяла коса. Носът, бузите, и челото бяха съвсем жълти. В едната си ръка държеше дебел бастун, с другата придържаше полата на хавлиения си халат, под който се подаваха нозете му в спални чорапи и фланелени пантофи. Приличаше на сърдито дете, решило да получи нещо, което не му дават. Всеки път, когато се обръщаше, удряше с бастун, след това започваше да се влачи, сякаш искаше да докаже, че може и без него.

— Изглежда все още бодър — прошепна Соумс.

— О, да, сър. Би трябвало да го видите, когато е във ваната: просто невероятно как се радва.

Тези думи, казани с доста висок глас, бяха като откровение за Соумс. Тимоти бе станал отново дете.

— Интересува ли се изобщо от нещо? — запита той също така високо.

— Да, сър: от храната и завещанието си. Истинско удоволствие е да гледате как го прелиства, без да го чете, разбира се; а от време на време пита за курса на държавните ценни книжа и аз му го записвам на плоча — с едри цифри. Пиша, то се знае, все същия курс, който той прочете за последен път през 1914 година. Помолихме доктора да му забрани да чете вестници след избухването на войната. О! Отначало много се дразнеше от това. Но скоро се помири, защото разбра, че е уморително. А той чудесно умее „да си пази силите“, както се изразяваше, когато милите ми господарки бяха живи, бог да ги прости! Колко ги укоряваше, задето не се щадят като него; нали помните, мистър Соумс, колко дейни бяха.

— А какво ли ще стане, ако вляза? — попита Соумс. — Дали ще ме познае? Нали помните, аз писах завещанието му след смъртта на мис Естер през 1907 година.

— О, колкото за това, сър, нищо не смея да кажа. Може и да ви познае; той наистина е рядък човек за годините си.

Соумс пристъпи през прага, почака Тимоти да се обърна и каза високо:

— Чичо Тимоти!

Тимоти се върна на половината път и се спря.

— Е-е? — запита той.

— Соумс! — извика още по-силно племенникът му и протегна ръка. — Соумс Форсайт!

— Не! — каза Тимоти, удари тежко с бастуна по пода и продължи да се разхожда.

— Нищо не излезе сякаш — заяви Соумс.

— Да, сър — отвърна някак унило Смитър; — но, виждате ли, той не е довършил още разходката си. А никога не е правил две неща наведнъж. Навярно следобед ще ме пита дали сте идвали за светилния газ и тогава ще видя как ще му обясня.

— Не мислите ли, че трябва да му вземем прислужник мъж?

Смитър вдигна ръце.

— Мъж ли? О, не! Готвачката и аз можем много добре да се справяме. Чужд човек направо ще го подлуди. И господарките не биха желали да има друг мъж в къщата. А за нас е гордост да се грижим за него.

— Предполагам, че докторът идва.

— Всяка сутрин. Определи си по-малък хонорар, защото визитите са всекидневни, а мистър Тимоти така свикна с тях, че дори не им обръща внимание; само си показва езика.

— Да-а — промълви Соумс, като извърна глава. — Тъжно и тежко е да го видя в това състояние.

— О, сър! — възрази разтревожено Смитър. — Не бива да мислите така. Той не се тревожи вече за нищо и наистина се радва на живота. Както казвам на готвачката, мистър Тимоти живее сега по-пълно от когато и да е. Виждате ли, ако не се разхожда, си почива във ваната или се храни; а когато не се храни, спи. Така минават дните. Нищо не го боли, за нищо не се грижи.

— Да — отвърна Соумс, — и това е все пак нещо. Аз слизам. Но да не забравя, дайте да видя завещанието му.

— Ще трябва да избера момента, сър; той го държи под възглавницата си, а сега е буден и ще ме види.

— Искам само да зная дали е същото, което съставих аз — отвърна Соумс; — погледнете при удобен случай датата и ми я съобщете.

— Добре, сър; но съм сигурна, че е същото, защото имената ни стоят на него; нали помните, че ние с готвачката бяхме свидетелките? А не сме се подписвали втори път.

— Точно така — заяви Соумс.

Помнеше: Смитър и Джейн бяха най-подходящи свидетелки, тъй като със завещанието не им се оставяше нищо — за да не бъдат заинтересовани от смъртта на Тимоти. Той признаваше напълно, че тази предпазна мярка е била почти неуместна, но Тимоти я бе наложил, а освен това леля Естер ги бе предостатъчно осигурила.

— Много добре; довиждане, Смитър — каза той. — Грижете се за него; и ако ви каже някога нещо, запишете го, за да ми го съобщите.

— Добре, мистър Соумс, непременно ще го сторя. Такава приятна изненада беше да ви видя. Готвачката толкова ще се зарадва, като й кажа.