Сага за Форсайтови

От трапезата мина в кабинета на Тимоти. Не си спомняше да е влизал някога в тази стая. Стените бяха закрити от пода до тавана от лавици с книги, които той полюбопитства да види. Едната стена изглеждаше подредена за книги по възпитанието, каквито фирмата на Тимоти бе издавала преди две поколения; от някои имаше по двайсет бройки. Соумс прочете заглавията и потрепера. Средната стена беше заета със същите книги, които бе виждал някога в библиотеката на баща си на Парк Лейн; предположи, че Джеймс и най-младият му брат са отишли някой ден да си купят заедно по една библиотечка. Към третата стена пристъпи с по-голям интерес. Тук вече ще открие сигурно личния вкус на Тимоти. Така и стана. Нямаше никакви книги, а само празни подвързии. Четвъртата стена се заемаше изцяло от прозорец с тежки завеси. Срещу него беше махагоново кресло с подставка за четене, на която един неразгърнат пожълтял Таймс от 6 юли 1914 година — денят, в който Тимоти за пръв път не бе слязъл, подготвяйки се сякаш за война — чакаше и до тоя миг своя четец. В ъгъла имаше голям глобус на планетата, из която Тимоти никога не беше пътувал, защото беше дълбоко убеден, че всичко извън Англия е недействително;а чувстваше и винаги страх от морето, след като го бе хванала морска болест в един неделен ден следобед през 1836 година, когато с Джайлс, Естер, Суидин и Гети Чесмен бяха излизали да се разходят с лодка край вълнолома в Брайтън; виновен беше Суидин, който все обичаше да измисля нещо, но, слава богу, също бе пострадал. Соумс знаеше случката, защото я бе чувал най-малко петнадесетина пъти от един или друг участник в нея. Отиде до глобуса и леко го завъртя; глобусът скръцна, мръдна около инч и представи на Соумс един паяк, умрял на четиридесет и четвъртия паралел.

„Мавзолей — помисли той. — Джордж е прав.“ Излезе и тръгна по стълбите. На средната площадка се спря пред клетката с препарираните колибри, на които се бе възхищавал като дете. Не изглеждаха остарели нито с един ден, както бяха кацнали на тел над пампасовата трева. Ако отворят клетката, птиците няма да зачуруликат, но той се страхуваше, че всичко ще се превърне изведнъж в прах. Не ще има смисъл да го изнесат на разпродажбата! И изведнъж в съзнанието му изникна споменът за леля Ан… милата стара леля… която го довеждаше пред клетката и казваше: „Погледни, Соумс! Колко са пъстри и хубави тия пойни птиченца!“ Спомни си своя отговор: „Но те не пеят, лельо!“ Трябва да е бил шестгодишен, в черно кадифено костюмче със светлосиня яка… Много добре го помнеше! Помнеше и леля Ан с нейните букли, с тъничките й ръце, тъжната старческа усмивка и орлов профил — една прекрасна стара лейди. Леля Ан! Той продължи нагоре до вратата на гостната. От двете й страни бяха окачени по няколко миниатюри. Тях непременно щеше да купи! Миниатюрите на четирите му лели, на чичо му Суидин като юноша, на чичо му Никълъс като момче. Всички бяха нарисувани от една млада дама, приятелка на семейството, по едно и също време — 1830, — когато миниатюрите се смятаха за нещо „много изискано“, а освен това и трайно, защото ги рисуваха върху слонова кост. Соумс бе чувал историята на тази млада дама: „Много даровита, мили; имаше голяма слабост към Суидин, но скоро заболя от туберкулоза и умря; като Китс259… Често си казваме това.“