Сага за Форсайтови

Под това дърво, където Джолиън старши бе издъхнал в очакване да зърне идващата през ливадата Айрин, Джолиън се питаше насмешливо дали, след като постави в пълен ред всичко, не е по-добре да затвори доброволно очи и да изчезне. Имаше нещо унизително в това да се вкопчва като паразит за един живот в бездействие, в който съжаляваше само за две неща — за продължителната раздяла с баща си на младини и за закъснението на брака с Айрин.

От мястото, където седеше, можеше да види няколко цъфнали ябълкови дървета. Нищо в природата не го вълнуваше така, както цъфнало плодно дръвче; сърцето му се сви внезапно при мисълта, че може би не ще ги види вече цъфнали. Пролет! Не биваше наистина човек да умира, докато сърцето му все още е достатъчно младо, за да се радва на красотата! Дроздовете пееха неуморно в храстите, лястовиците се рееха из висините, листата лъщяха над него; а нивите, с всички въобразими отсенки на ранния разцвет, огрени от косите слънчеви лъчи, се разстилаха до далечната „димна“ синева на кръгозора. Цветята на Айрин в тесните лехи бяха поразително одухотворени тази вечер — малки, но мощни доказателства за радостен живот. Само китайските и японските художници — а може би и Леонардо! — са знаели как да създават това удивително мъничко аз във всяко нарисувано цвете, птица, звяр… да създадат отделна личност, а заедно с нея да усетят и да видят и целостта на живота. Това бяха майсторите! „Аз не съм създал нищо, което ще живее! — помисли си Джолиън. — Бях любител… само любител, не и творец. Но поне ще оставя след себе си Джон, когато си отида.“ Какво щастие, че момчето не беше засегнато от тази жестока война! Толкова лесно можеше да бъде убит, да загине като бедния Джоли преди двайсет години в Трансваал! Джон ще създаде един ден нещо… ако новото време не го поквари… Той беше момче с въображение! Това хрумване да се занимава със земеделие беше сантименталност и толкова и щеше да трае. В същия миг ги зърна, че идват през полето — Айрин и малкият се връщаха под ръка от гарата. Джолиън стана и тръгна през новозасадения розариум, за да ги посрещне.

Късно вечерта Айрин влезе в стаята му и седна до прозореца. Седя, без да проговаря, докато той я запита:

— Какво има, любов моя?

— Срещнахме се днес.

— С кого?

— Със Соумс.

Соумс! От две години не допускаше дори в мисълта си това име, защото чувстваше, че е вредно да си го спомня. Сърцето му реагира странно, сякаш се преобърна в гърдите.

Айрин продължи спокойно:

— Беше в галерията с дъщеря си, а след това и в сладкарницата, където влязохме да пием чай.

Джолиън отиде при нея и сложи ръка на рамото й.

— Как изглежда?

— Побелял, иначе почти същият.

— А дъщерята?

— Хубавичка. Така поне я намира Джон.

Сърцето на Джолиън отново се преобърна. Лицето на Айрин изглеждаше разтревожено и изненадано.

— Не сте… — започна той.

— Не, но Джон научи името й. Девойчето изпусна кърпичката си и той й я подаде.

Джолиън седна на леглото. Злополучна среща!

— С вас беше и Джун. Не се ли намеси някак?

— Не; но всички се държахме странно и неестествено и Джон забеляза това.

Джолиън въздъхна дълбоко, после каза:

— Често съм се питал дали е правилно да крием това от него. Той ще го узнае един ден.

— Колкото по-късно, толкова по-добре, Джолиън — младите съдят така прибързано и строго. Какво би помислил ти на двайсет години за майка си, ако тя би сторила това, което сторих аз?

Да! Така беше! Джон обожаваше майка си, но не знаеше нищо за неумолимите изисквания на живота, за мъчителния плен в един нещастен брак… за ревността и страстта… Нищо не знаеше още!

— Какво му каза? — запита най-после той.

— Че сме роднини, но не ги познаваме, защото ти не си се интересувал много от роднините си, нито те — от теб. Предполагам, е той ще пита и теб.

Джолиън се усмихна.

— Това ще ни замести, както изглежда, въздушните нападения — каза той. — Вярно е, че ни липсват.

Айрин вдигна поглед към него.

— Знаехме, че ще се случи някой ден.

Той отвърна с неочаквано оживление:

— Не бих могъл да позволя Джон да те укори. Той не ще стори такова нещо дори в мислите си. Той е младеж с въображение и ще разбере, ако нещата му се изяснят както трябва. По-добре ще бъде, струва ми се, да му ги кажа аз, преди да ги научи от другаде.

— Още не, Джолиън.

Точно според нрава си — не беше предвидлива и никога не избързваше да посрещне опасността. А все пак… кой знае? Може би е права. Лошо е да се върви срещу майчиния усет. Може би беше по-добре момчето да върви по своя път, докато опитът му да даде мерило за преценяване значението на тази отдавнашна трагедия; докато любовта, ревността, копнежът го научат на състрадание. И, въпреки това, ще трябва да се вземат… всички възможни предпазни мерки! Дълго, след като Айрин си отиде, той лежа буден да обмисля тия мерки. Трябваше да пише на Холи, да й съобщи, че Джон не знае още нищо за семейната история. Холи беше сдържана, ще се погрижи да предупреди и съпруга си. Джон заминава утре и ще й занесе писмото.