Сага за Форсайтови

Ударите на часовника над конюшнята завършиха деня, в който Джолиън бе подредил окончателно материалните си имущество; но следващият ден започваше за него в мрака на душевен хаос, който не можеше да бъде така леко и гладко приключен…

В стаята си, някогашната всекидневна детска стая, Джон лежеше също буден във властта на чувство, отричано от тия, които не са го преживели — „любов от пръв поглед“. Усети го как се заражда в блясъка на тъмните очи, срещнали неговите над рамото на „Юнона“… убеден, че тази девойка е неговата „мечта“; и всичко последвало му се стори едновременно естествено и невероятно. Фльор! Само името й дори стигаше на човек, така ужасно податлив към чара на словото! В една хомеопатична епоха, когато момчета и девойки се възпитаваха заедно и дружно от най-ранна възраст, когато чувството за различието на половете беше изчезнало почти напълно, Джон беше страшно старомоден. В новото училище, където бе следвал, учеха само момчета, а ваканциите той прекарваше в Робин Хил с приятели или само с родителите си. Така че не беше ваксиниран срещу бацила на любовта чрез слаби дози от тая отрова. Затова температурата му се покачваше сега бързо в тъмнината. Той лежеше буден, рисуваше във въображението си — както казваха — чертите на Фльор, припомняше си думите й, особено това нежно и игриво „Au revoir!“

Така и не мигна до зори, когато стана, намъкна обувки, панталони и фланелка за тенис, промъкна се тихичко по стълбите и излезе през балконската врата на кабинета. Току-що се бе развиделило; миришеше на росна трева. „Фльор! — мислеше той. Фльор!“ Навън бе тайнствено светло, всичко спеше, само птиците започваха да чуруликат. „Ще сляза до горичката“ — реши той. Изтича през полето, стигна до езерото, тъкмо когато слънцето изгряваше, и навлезе в горичката. Земята беше постлана с килим от камбанки; от боровете лъхаше тайнственост, самият въздух бе сякаш изтъкан от романтика. Джон вдъхна прохладата му и загледа камбанките, озарени от настъпващия ден. Фльор! Колко й подхожда това име! И живее в Мейпъллдърм… още едно хубаво име… някъде край реката. След малко ще го потърси на картата. Ще й пише. Но дали тя ще му отговори? Трябва да му отговори! Каза: „Au revoir!“, а не „сбогом“. Какво щастие, че бе изпуснала кърпичката си! Ако не я бе изпуснала, никога нямаше да се запознае с нея. Колкото повече мислеше за тази кърпичка, толкова по-странно изглеждаше щастието му. Фльор! Колко й подхожда това име! В главата му звучаха ритми; думите се подреждаха сами в стихове, беше почти готов да напише поема.

Прекара така повече от половин час, върна се, взе една подвижна стълба, подпря я до стената и от радост се прибра през прозореца на стаята си. После си спомни, че балконската врата на кабинета беше отворена и слезе да я затвори, като прибра предварително стълбата, за да не остави никаква следа от обзелото го чувство. То беше толкова дълбоко, та не можеше да го разкрие никому, нито на майка си дори.

Мавзолеят

Има домове, чиито души са потънали в мрака на времето, оставяйки телата им в мрака на Лондон. Не беше така с къщата на Тимоти на Бейзуотър Роуд, защото душата на Тимоти беше все още с единия си крак в тялото на Тимоти Форсайт, а Смитър поддържаше непроменена атмосферата й от камфор, порто и миризмата на дом, където прозорците се отварят за проветряване само два пъти на ден.

В представата на Форсайтови този дом беше сега нещо като китайска кутия за хапчета — поредица от килийки, в последната от която се намираше Тимоти. Никой не можеше да стигне до него — така поне твърдяха ония членове на рода, които, по стара привичка или от разсеяност, наминаваха от дъжд на вятър да попитат как е последният им жив чичо. Между тях бяха Франси, освободила се напълно от бога (тя заяви открито, че е атеистка), Юфимия, освободила се от Никълъс старши, и Уинифред, освободила се от своя „светски човек“. Но, в края на краищата, всички бяха вече еманципирани, или поне твърдяха, че са… което може би не е едно и също!

Затова Соумс едва ли се надяваше да види Тимоти, когато, на другия ден след оная среща, на път за гара Падингтън, тръгна към този дом. Сърцето му леко трепна, когато застана на огряната от слънцето новобоядисана, изложена на юг входна площадка на малкия дом, където живееха някога четиримата Форсайтови, а сега само един линееше като зимна муха; къщата, в която Соумс бе идвал безброй пъти да сподели или да поеме бремето на семейните сплетни; домът на „старите“ от друг век, от друга епоха.

Видът на Смитър, все така стегната във висок до подмишниците корсет (защото леля Естер и леля Джули смятаха за неприлична новата мода, появила се към 1903 година, когато те самите вече бяха напуснали сцената), извика бледа приятелска усмивка върху устните на Соумс; все още вярна до най-малките подробности на старата мода, Смитър — безценна прислужница, каквато не можеше да се намери вече — му се усмихна също с думите:

— О, та това е мистър Соумс! След толкова време! Как сте, сър? Колко ще се зарадва мистър Тимоти, като му кажа, че сте идвали!

— Как е той?