Сага за Форсайтови

Щом излезе от салона откъм дъното, видя Фльор на същото място, където я бе оставил. Седеше с кръстосани крака и люлееше бавно единия, в копринен чорап и сива обувка — сигурен признак, че мечтае. Личеше и по очите й — така се унасяха понякога. После изведнъж се опомняше, ставаше жива и неспокойна като маймунка. А толкова много знаеше, толкова самоуверена беше… и при това нямаше още деветнайсет години. Каква беше онази противна нова дума? Кокетка! Противни млади създания… които само пищят, дрънкат и показват краката си! Най-лошите са истински кошмар, най-добрите — напудрени ангели! Фльор не беше кокетка, не беше от тия невъзпитани млади простачки. Но беше все пак ужасно упорита, жизнена, решена да се наслаждава на живота. Да се наслаждава ли? Думата не пробуди пуритански страх у Соумс; пробуди друг страх, свойствен на темперамента му. Той се бе страхувал винаги, че ако се наслаждава днес, не ще може да се наслаждава достатъчно утре. А страшно беше да съзнава, че дъщеря му е лишена от предпазливост. Това личеше дори от начина, по който седеше в креслото… унесена в мечти. Той никога не бе се унасял в мечти… От мечтите човек не получава нищо. И откъде ли тая склонност у нея? Не от Анет, разбира се! Макар че на времето, когато я ухажваше, и Анет приличаше на цвете! Но сега вече — не!

Фльор стана от креслото — бързо, неспокойно — и се втурна към писмената маса. Грабна хартия и мастило и се залови да пише така, сякаш нямаше да си поеме дъх, докато не свърши писмото. Но изведнъж видя баща си. Отчаяната усреденост изчезна, тя се усмихна, изпрати му въздушна целувка, погледна го мило — малко изненадана, малко отегчена.

О! Fine беше тя… наистина fine!

В Робин Хил

Джолиън Форсайт прекара деветнадесетия рожден ден на сина си в Робин Хил в спокойна работа. Напоследък вършеше всичко спокойно, защото сърцето му беше в твърде жалко състояние, а пък и той, като всички от рода му, не обичаше да мисли за смъртта. Сам не бе съзнавал доколко тази мисъл му е неприятна, докато един ден, преди две години, докторът, при когото бе отишъл да се посъветва по повод някои признаци, му бе казал:

— Във всеки миг, при най-малка преумора.

Той посрещна думите с усмивка — единственият отговор на всеки Форсайт пред една неприятна истина. Но когато признаците се засилиха във влака при завръщането към къщи, той разбра напълно значението на присъдата, надвиснала над него. Да остави Айрин, момчето си, дома, работата си — колкото малко и да работеше сега! — да ги остави, за да потъне в незнаен мрак, в невъобразимо състояние, в небитието, където не ще усеща дори вятъра, полюляващ листата над гроба му, нито мириса на пръстта и тревата! В небитие, което — както и да се стараеше — не можеше никак да си представи, и все се мамеше с надеждата, че ще види отново тия, които обичаше! Да съзнава всичко това, значеше да изпитва най-непоносима душевна мъка. Преди да се прибере тоя ден у дома си, бе решил да не споделя вестта с Айрин. Трябваше да бъде невероятно предпазлив, защото можеше много лесно да се издаде и да я накара да страда почти толкова, колкото страдаше сам. Лекарят бе намерил, че във всяко друго отношение е здрав, а седемдесет години не са кой знае колко напреднала възраст… Би могъл да живее още дълго, ако съумее!

Такова решение, следвано почти цели две години, развива най-изтънчените черти на един характер. Неизбухлив по природа — ако не е предизвикан, — Джолиън бе станал сега олицетворение на самообладанието. Тъжното примирение на стар човек, който не може да се проявява както желае, се прикриваше зад усмивка, ненапускаща устните му, дори когато беше съвършено сам. Той измисляше непрестанно най-различни оправдания, за да прикрива това наложено бездействие.

Преструваше се, че е възприел учението за връщане към опропастения живот, а същевременно се надсмиваше над себе си, задето постъпва така; отказа се от виното и пурите, пиеше специален вид кафе, в което нямаше изобщо никакво кафе. С една дума, пазеше се така, както можеше да се пази един Форсайт в неговото състояние — зад прикритието на своята насмешливост. Сигурен, че никой няма да го види, защото жена му и синът му бяха отишли в града, той прекара хубавия майски ден в преглеждане на книжата си, за да не създаде никому грижи, дори ако умре утре, тоест сложи в окончателен ред земния си имот. Прибра и заключи всичко в стария китайски шкаф на баща си, постави ключа в плик, на който написа: „Ключ от китайския шкаф, където се намират данни за точното ми състояние, Дж. Ф.“, и сложи плика във вътрешния джоб на сакото си, за да бъде винаги в него в случай на злополука. След това позвъни за чая и излезе да го изпие под стария дъб.

Всеки живее със смъртна присъда; Джолиън, чията присъда беше малко по-точна и по-близка, дотолкова свикна с нея, че и той, както всички други, можеше да мисли за най-различни неща. Сега мислеше за сина си.