Сага за Форсайтови

— Никак — отвърна Соумс. Стори му се оскърбително, че „Тимоти“ е за нея „чудесно име“… Беше почти обида към целия род. Но това младо поколение се подиграваше с всичко солидно и установено. „Навести старчето. Ще пожелае може би да изпророкува нещо.“ Ох! Ако Тимоти можеше да види неспокойната Англия на своите праплеменници и праплеменнички, сигурно щеше да се разкрещи. Соумс погледна неволно към Айсиум… Джордж беше все още до прозореца, със същото розово вестниче в ръка.

— Къде е Робин Хил, татко?

Робин Хил! Робин Хил — средището, около което се бе разиграла някогашната трагедия! За какво й е дотрябвало да знае?

— В Съри — промърмори той; — недалеко от Ричмънд250. Защо?

— Там ли е къщата?

— Коя къща?

— Заради която са се скарали?

— Да. Какво общо има тази история с теб? Утре се връщаме вкъщи… По-добре помисли за роклите си.

— Боже мой! Намислила съм ги вече. Значи, семейна вражда? Като в библията или у Марк Твен… ужасно интересно! А ти какво участие си имал в тази вражда, татко?

— Не е твоя работа.

— Ами ако трябва да я продължавам?

— Кой ти каза, че ще трябва да я продължаваш?

— Ти, мили.

— Аз ли? Аз казах само, че тази история няма нищо общо с тебе.

— Точно така мисля и аз; значи, работата е наред.

Оказа се по-хитра от него: fine251, както я наричаше понякога Анет. Не оставаше друго, освен да отвлече вниманието й.

— Тук виждам дантела розалии252 — спря се той пред една витрина. — Предполагам, че ще ти хареса.

След като баща й плати дантелата и излязоха, Фльор каза:

— Не намираш ли, че майката на това момче е най-хубавата жена на такава възраст, която си виждал?

Соумс потрепера. Невероятно, как не се отказваше от този разговор!

— Не я забелязах.

— А пък аз, мили, забелязах, как я оглеждаш с крайчеца на окото си.

— Ти виждаш всичко… и дори, струва ми се, малко повече, отколкото е било.

— Как изглежда съпругът й? Той трябва да ти е пръв братовчед, щом бащите ви са братя.

— Предполагам, че е умрял — отвърна с внезапно раздразнение Соумс. — От двайсет години не съм го виждал.

— Какъв беше?

— Художник.

— Чудесно!

Думите: „Ако желаеш да ми направиш удоволствие, ще прогониш тия хора от съзнанието си“ бяха на устните му, но той не ги изрече… Не биваше да й показва чувствата си. Каза само:

— Той ме оскърби някога.

Живият й поглед се спря върху лицето му.

— Разбирам. Не си му отмъстил и това те измъчва. Горкият татко! Остави ме аз да отмъстя!

Той се чувстваше така, сякаш лежи на тъмно, а някакъв комар бръмчи непрестанно около него. Тази упоритост у Фльор беше нещо ново за него и, когато стигнаха до хотела, й каза мрачно:

— Постъпих както трябваше. А сега — достатъчно говорихме за тия хора. Качвам се, докато дойде време за вечеря.

— Аз ще остана тук.

С последен — полунедоволен, полубоготворящ — поглед към нея, изтегната в едно кресло, Соумс отиде към юргана и се качи в апартамента им на четвъртия етаж. Застана до прозореца на всекидневната, който гледаше към Хайд парк, и започна да барабани с пръсти по стъклото. Чувстваше се самотен, ядосан, разтревожен. Към някогашната рана, позаздравяваща от времето и новите интереси, се примесваха раздразнение, тревога и лека болка от заседналата в хранопровода му нуга. Дали се бе прибрала Анет? Не можеше да му помогне при подобно затруднение. Всеки път, когато го бе запитвала за първия му брак, той я бе карал да млъкне; тя знаеше само едно — че това е било голямата любов в живота му, а бракът със самата нея — едно просто домашно удобство. Чувстваше се оскърбена и използваше по търговски този факт. Той се ослуша. Някакъв звук — смътен шум от движение на жена — се чуваше откъм вратата. Дошла си бе. Той почука.

— Кой е?

— Аз — обади се Соумс.