Сага за Форсайтови

Соумс загледа подир тях. Момчето беше хубавичко, с форсайтовска брадичка, с дълбоки тъмносиви очи; с нещо слънчево в лицето, обляно сякаш с чаша стар херес, — може би от усмивката, може би от очите. Много по-хубаво, отколкото ония двамата заслужаваха! Изгубиха се от очите му в съседната зала, а Соумс продължаваше да гледа „Бъдещият град“, без да го вижда. Лека усмивка свиваше устните му. Презираше силата на собствените си чувства — след толкова години! Призраци! Но когато човек започне да остарява, какво друго му остава освен призраци? Да, оставаше му и Фльор! Той втренчи поглед във входа. Трябваше вече да дойде; но ще го накара да чака, разбира се! И изведнъж усети някакъв полъх — дребна, лека фигура в морскозелено широко манто с метален колан, с панделка, прибрала непокорна червеникавозлатиста коса, изпъстрена със сребърни нишки. Тя заговори с прислужниците в галерията и нещо много познато прикова погледа му… В очите й, в брадичката, в косата, в пъргавината… някакъв шотландски териер, очакващ вечеря. Джун Форсайт, разбира се! Племенницата му Джун… тръгнала право към скривалището му! Седна до него, унесена в дълбок размисъл, извади бележник и записа нещо с молив. Соумс не мръдваше. Проклето нещо е… родството! „Отвратително!“ — промълви тя, после, недоволна сякаш от присъствието на непознатия, който навярно я бе чул, се обърна да го погледне. И най-лошото се случи!

— Соумс!

Той едва обърна глава.

— Как си? — запита. — От двайсет години не съм ти виждал.

— Да. Какво те води тук?

— Греховете ми — отвърна Соумс. — Какви глупости!

— Глупости ли? Да, разбира се… щом не са признати още.

— И никога няма да бъдат — заяви Соумс; — сигурно е чиста загуба.

— Разбира се.

— Откъде знаеш?

— Галерията е моя.

Соумс вирна нос от изненада.

— Твоя ли? А за какво ти е да устройваш подобна изложба?

— За мен изкуството не е бакалия.

Соумс посочи „Бъдещия град“.

— Погледни това! Кой ще живее в такъв град или с това нещо в къщата си?

Джун загледа картината.

— Това е видение — каза тя.

— Дяволско видение!

Последва мълчание. Джун стана.

„Побъркано съзнание!“ — помисли Соумс.

— Ще видиш тук брат си с една дама, която някога познавах — каза той. — Ако пожелаеш да се вслушаш в съвета ми, ще закриеш тази изложба.

Джун се обърна да го погледне.

— Ах вие, Форсайтови! — отвърна тя. И си тръгна.

В леката като птиче бързо отдалечаваща се фигурка се чувстваше опасна решителност. Форсайтови! Форсайт беше, разбира се! Но беше Форсайт! Той не бе се разбирал с нея още от времето, когато — съвсем млада девойка — тя бе въвела в живота му Босини и го бе опропастила… И нямаше да се разберат! Ето я, неомъжена и до днес, собственичка на художествена галерия!… Соумс се сети изведнъж колко малко знаеше сега за своите роднини. Старите лели от дома на Тимоти бяха отдавна починали — нямаше вече борса за новини. Как се бе проявил родът през време на войната? Синът на Роджър младши беше ранен, вторият син на Сейнт Джон Хейман беше убит; най-големият син на Никълъс младши беше награден с ордена на Британската империя или с каквото там ги награждават. Доколкото му беше известно, всички бяха взели участие във войната. Предполагаше, че синът на Джолиън и Айрин е бил още съвсем малък по това време; а собственото му поколение беше твърде старо, макар че Джайлс Хейман бе шофирал кола на Червения кръст, а Джес бе служил в доброволните полицейски отряди… Двамата Дормио246 бяха запазили спортния си дух. Сам той бе дал пари за покупка на санитарен автомобил, четеше до втръсване вестниците. Преживя много тревоги, не си купуваше нови дрехи, загубил бе седем фунта от теглото си; не виждаше какво повече би могъл да стори на своята възраст. Като се замисли сега, му се стори, че родът му се бе отнесъл към тази война по-другояче, отколкото към някогашната история с бурите, в която империята бе вложила сякаш всичките си източници. В онази война бе ранен племенникът му Вал Дарти, първият син на Джолиън бе умрял от дизентерия, двамата Дормио бяха постъпили в кавалерията, а Джун бе станала милосърдна сестра; но всичко това изглеждаше само един символичен принос, докато в тази война, доколкото разбираше, всеки бе внесъл съвсем сериозно своя дял. Това показваше сякаш развитието на нещо ново или, може би, упадъка на нещо старо. По-малко индивидуалисти ли бяха станали Форсайтови? Повече империалисти? Или не толкова провинциалисти? А може би просто ненавиждаха германците?… Защо Фльор не идваше, да се махнат оттук? Видя, че ония тримата се върнаха от другата зала и отидоха в дъното на тази, в която беше той. Момчето беше спряло пред „Юнона“. И изведнъж Соумс видя от другата й страна… дъщеря си. Гледаше учудено, както можеше да се очаква. Той забеляза, че погледът й се плъзна косо към младежа, който й отвърна. Но Айрин го улови под ръка и тръгна с него. Соумс видя как малкият се обърна, а Фльор продължи да гледа и тримата, докато излизаха.

Нечий глас се обади весело:

— Малко прекалено, сър, нали?

Минаваше отново младежът, който му бе подал кърпичката. Соумс кимна.

— Не зная накъде вървим.