Сага за Форсайтови

В този миг, най-неприятният от години насам, населен с призраци и спомени от миналото, пред единствените жени, които бе обичал — своята бивша съпруга и дъщерята на заместницата й, — Соумс се страхуваше не толкова от онези двамата, колкото от племенницата си Джун. Тя можеше да устрои зрелище… да запознае младите… на какво ли не е способна? Отхапа бързо нугата, която се залепи за изкуствените му зъби. Докато я измъкваше с пръст, погледна към Фльор. Тя ядеше замечтано и гледаше момчето. Форсайтът в него се обади: „Започни да мислиш, да се разчувстваш, и с тебе е свършено!“ Извади отчаяно пръст, за да отлепи нугата. Изкуствени зъби! Дали и Джолиън имаше изкуствени челюсти? А жена му? Виждал я бе едно време без никаква дреха! Това поне никой не може да му отнеме. И тя знаеше, че е така, макар че сега седеше спокойна и самоуверена, сякаш никога не е била негова жена. Горчива насмешка пропълзя във форсайтовската му душа, неуловима болка, почти граничеща с наслада. Дано само Джун не затръби ненадейно в ушите му! В тоя миг говореше момчето:

— Разбира се, лельо Джун — (той наричаше, значи, сестра си леля… всъщност тя беше сигурно към петдесетте), — много мило от твоя страна да ги насърчаваш. Само че… ни един не струва.

Соумс ги погледна скришом. Неспокойните очи на Айрин не се отделяха от момчето. Изпитвала бе същата преданост… към Босини… към бащата на това момче… към самото него! Той докосна ръката на Фльор и каза:

— Свърши ли?

— Моля ти се, татко, още една нуга!

Ще й стане лошо! Но все пак отиде да плати на касата. Когато се върна, видя Фльор до вратата, с кърпичка, която момчето очевидно току-що бе вдигнало.

— Ф. Ф. — чу я той, — Фльор Форсайт… да, моя е. Безкрайно ви благодаря!

Господи! Повторила бе хитростта, която току-що й бе разкрил в галерията… Маймунка!

— Форсайт? О!… Та това е и моето име. Може би сме братовчеди.

— Наистина ли? Сигурно сме. Други Форсайтови няма. Аз живея в Мейпълдърм. А вие?

— В Робин Хил.

Въпросите и отговорите следваха така бързо, че всичко свърши, преди той да успее да вдигне пръст. Видя как лицето на Айрин се промени от тревога, кимна й едва доловимо и улови под ръка Фльор.

— Да вървим! — каза той.

Тя не мръдна.

— Не чу ли, татко? Колко странно, нали… Имаме едно и също име. Братовчеди ли сме?

— Какво? — запита Соумс. — Форсайт ли? Да, може би сме далечни роднини.

— Казвам се Джолиън, сър. Накратко — Джон.

— О! Да! — отвърна Соумс. — Да. Далечни роднини. Как сте? Много мило беше от ваша страна. Сбогом!

И тръгна.

— Страшно много ви благодаря — усмихна се Фльор. — Au revoir.247

— Au revoir! — чу Соумс отговора на момчето.

Fine fleur forsite 248

Щом излязоха от сладкарницата, първото желание на Соумс беше да успокои нервите си, като смъмри дъщеря си: „Ще изпускаш кърпичката си!“ — на което тя би могла заслужено да му отговори: „От теб се научих!“ Второто му намерение беше да не засяга трънливи въпроси. Но тя непременно щеше да го разпитва. Погледна я крадешком и видя, че тя го гледа по същия начин. После запита кротко:

— Защо не обичаш тези роднини, татко?

— Защо мислиш така?

— Cela se voit.

„Вижда се!“ Ех, че начин на изразяване!

След двайсет години живот с французойка Соумс все още не бе обикнал езика й: беше нещо театрално, свързано в съзнанието му с всичката изтънчена насмешливост на жена му.

— Какво се вижда? — попита той.

— Вижда се, че непременно ги познаваш; но с нищо не го показваш. Аз видях как те гледаха.

— Никога в живота си не съм виждал това момче — отвърна съвършено искрено Соумс.

— Но другите ги познаваш, мили.

Соумс я погледна отново. Какво бе дочула? Дали леля й Уинифред, Имоджин, Вал Дарти и жена му не са приказвали? Вкъщи старателно пазеха да не споменават пред нея тази стара история, а Уинифред беше многократно предупреждавана, че за нищо на света не бива да проговори на тая тема пред Фльор. Дъщеря му не биваше да знае, че е бил женен. Но тъмните й очи, които почти го плашеха със своя южен блясък и яснота, срещнаха съвсем откровено неговите.

— Как да ти кажа — започна той, — между дядо ти и брат му е имало някакъв раздор. И двата рода напълно са се отчуждили.

— Ах, че романтично!

„С това пък какво иска да каже?“ — помисли Соумс. — Тази дума беше за него непривична и опасна… все едно че бе казала: „Ах, че прелест!“

— И това ще продължава — добави той, но съжали веднага за предизвикателството в тези думи.

Фльор се усмихна. В тия времена, когато младите вървяха по своя път и не обръщаха внимание на никакво благоприличие и предразсъдъци, той бе изрекъл тъкмо това, което можеше да пробуди своенравната й упоритост.

— За какво е бил раздорът? — чу гласа на Фльор.

— За някаква къща. Прастара история за тебе. Дядо ти почина в същия ден, когато ти се роди. Беше деветдесетгодишен.

— Деветдесет! Има ли още много други Форсайтови освен тези, за които се споменава в „Червената книга“249?

— Не зная — отговори Соумс. — Всички се разпръснаха вече. А старите измряха. Останал е само Тимоти.

Фльор плесна с ръце.

— Тимоти ли? Чудесно име, нали?